В Неапол са свикнали с трудностите. След войната, хората били толкова гладни, че изяли всичко живо в града, включително всички риби в аквариума, а около една трета от жените се занимавали с проституция поне през част от времето, само за да оживеят. Дори и в наши дни средният работник от Неапол получава около половината от това, което би получил в Милано. Но и самият град си е създал много проблеми, предимно заради корупция и некомпетентност.
Градът, според списание „Икономист“, от 1986 година не си бил плащал сметките за улично осветление в продължение на три години и натрупал дълг от 1,1 милиарда долара. Всички общински услуги в града постоянно са пред фалит. Тук има два пъти повече улични чистачи, отколкото в Милано — по-голям град — но въпреки това улиците са ужасяващо мръсни. Градът на практика е станал неуправляем.
Минах покрай _Instituto Tecnico Cummerciale_, където изглежда имаше бунт — в сградата и навън. Студентите вътре се бяха накачулили по прозорците на горните етажи и хвърляха долу книги и книжа, като разменяха крясъци с колегите си долу. Дали беше някакъв протест или ежедневие — не мога да кажа. Знам само, че навсякъде, където отидех, виждах само мръсотия и хаос — крещящи хора, пищящи клаксони, виещи линейки.
След Капри ми беше трудно да понеса шума и мръсотията. Вървях и вървях, но навсякъде беше едно и също. Открих главната търговска улица, Виа Рома, но макар и повечето магазини да бяха елегантни, имаше толкова много хора и боклук, че беше невъзможно да ходиш, без от време на време да слизаш от тротоара на уличното платно, по което фучеше налудничав трафик. Не видях нито един хотел, в чийто легла някой би останал повече от двайсет минути.
В края на краищата, за голяма своя изненада, попаднах на Пиаца Гарибалди, пред централната железопътна гара. Бях прекосил целия Неапол. Потен и с подбити крака, погледнах още веднъж назад, към града, който бях прекосил, и се замислих дали да не опитам още веднъж. Нямаше да го понеса. Влязох в гарата, отпратих с жестове двайсет и седемте шофьори на таксита и си купих билет за Флоренция. Там положението трябваше да е по-добро.
Флоренция
Стигнах до Флоренция с най-бавния влак на света. Куцукаше напред като бегач с разтегнато сухожилие и нямаше бюфет. В началото беше претъпкан, но с течение на времето, когато следобедът се превърна във вечер, а вечерта отстъпи пред мастилена нощ, хората намаляваха, докато накрая не останахме само един бизнесмен, заровен в книжа, някакъв тип, май тръгнал на конкурс за двойници на княз Игор и аз. През два-три километра влакът спираше на някоя тъмна гара, на която влак не е спирал от няколко седмици, с буренясали перони, без някой да се качи или слезе.
Понякога влакът спираше и на никакви места, сред черната тъмнина, и просто чакаше. Чакаше толкова дълго, че започваш да се чудиш дали пък машинистът не е слязъл да пусне една вода и не е паднал в някой кладенец. Понякога се връщаше назад, двайсет-трийсет метра и пак спираше. После, съвършено неочаквано, по съседната линия прогърмяваше друг влак, с трясък, от който вагоните вибрираха и от който имах чувството, че ще изпопадат стъклата. Профучаваха ярки светлини. Зървах хора, които играят карти или вечерят, които се забавляват отлично и пътуват из Европа със скоростта на лазерен лъч, после отново настъпваше тишина и пак чакахме цяла вечност, докато нашият влак събере достатъчно сили, за да запълзи напред до следващата изоставена гара.
Стигнахме във Флоренция след единайсет. Бях гладен и уморен и имах чувството, че съм си заслужил всеки лукс, който се изпречи на пътя ми. Видях с тревога, без обаче да съм точно изненадан, че всички ресторанти на гарата са затворени. Един снекбар още светеше и забързах натам, изпълнен с мечти за пица колкото капак на кофа за боклук, заровена в гъби, колбаси и зехтин, но когато стигнах, собственикът заключваше вратата.
Отчаян, влязох в първия хотел, до който се добрах — модерна кутия от бетон, на половин пресечка от гарата. Още отвън си личеше, че ще е скъп и макар и да влиза в разрез с принципите ми да издържам с парите си толкова изключително грозни заведения, особено ако са в исторически град като Флоренция, бях уморен и гладен, трябваше ми тоалетна и чешма, така че принципите просто трябваше да отстъпят.