На рецепцията обявиха някаква невероятна цифра за единична стая, но приех с примирено махване с ръка и един 112-годишен портиер ме заведе до стаята ми с най-бавния асансьор на света. По време на двудневното изкачване до петия етаж научих от него, че ресторантът е затворен и че няма румсървис — обяви го с известна гордост — и че барът ще бъде отворен още трийсет и пет минути, а там бих могъл да получа някаква закусчица. Раздвижи весело пръсти, за да покаже, че това изобщо не е сигурно.
Отчаяно се нуждаех от тоалетната и исках да се добера до бара, преди да е затворил. Но портиерът се оказа от онези, които смятат, че трябва да ти покажат всичко в стаята и искаше да го следвам, докато ми демонстрираше душа и телевизора и ми сочеше къде е шкафът.
— Благодаря, никога нямаше да го намеря, без ваша помощ — казах му аз, натиках хиляда лири в джоба му и повече или по-малко го изтиках през вратата. Не обичам да съм груб, но вече имах чувството, че задържам течност колкото за язовир. След още пет секунди положението щеше да стане като да се бориш с изпуснат противопожарен маркуч. В края на краищата, едва успях да се справя, но — Боже мой! — какво облекчение! Наплисках лицето си, грабнах една книга и забързах към асансьора. Чух, че все още слиза. Натиснах бутона „надолу“ и погледнах часовника си. Положението не беше прекалено лошо. Все още ми оставаха двайсет и пет минути до затварянето на бара — достатъчно, за да изпия една бира и да хапна каквото предлагат. Натиснах бутона още веднъж и затананиках песничката „В очакване на асансьора“, надувах бузи, просто ей така и гледах изпитателно врата си в огледалото в коридора.
Асансьорът обаче не идваше. Реших да тръгна по аварийното стълбище. Полетях надолу през две стъпала, обладан от мисълта за бира и сандвич, и най-долу стигнах до заключена с катинар врата, на която пишеше на италиански нещо от рода на „АКО НЯКОГА ИЗБУХНЕ ПОЖАР, ТРУПОВЕТЕ ЩЕ СЕ НАБЛЪСКАТ ТУК“. Без да спирам и за миг, хукнах нагоре, до първия етаж. Вратата и там беше заключена. През едно малко прозорче видях бара — уютен, все още пълен с хора. Някой свиреше на пиано. Нещо повече — на всяка маса имаше ядки и шамфъстък. И с това щях да се примиря! Почуках на вратата, започнах да драскам с нокти, но никой не ме чу, така че изтичах до втория етаж, където, слава Богу, вратата беше отворена. Отидох до асансьора и натиснах бутона за слизане. След миг светна стрелката „Нагоре“, вратата се отвори и се появиха трима японци с еднакви сини костюми. Показах им, доколкото можах, заради задъхването си, че не съм в тяхната посока и че нежеланието ми да се кача при тях няма нищо общо с Пърл Харбър или нещо подобно. Разменихме леки поклони и вратата се затвори.
Пак натиснах бутона „Надолу“, вратата моментално се отвори и пак се появиха японците. Това се случи четири пъти, докато прозрях, че външният бутон някак си анулира командата им за изкачване, така че се отдръпнах и ги оставих да си отидат. Чаках две пълни минути. Овладях дишането си, преброих туристическите си чекове, изтананиках си песента за асансьора, погледнах си часовника — десет минути до затварянето. Пак натиснах бутона за слизане. Вратата се отвори веднага и пак се появиха японците. Този път импулсивно се качих при тях. Не знам дали допълнителната тежест си каза думата или нещо друго, но веднага започнахме да се изкачваме с нормалната скорост от около трийсет сантиметра на всяка половин минута Кабината беше тясна. Бяхме достатъчно близо един до друг, за да имат основание да ни арестуват в някои страни, така че, докато стоях при тях и едва ли не носовете ни се опираха, се почувствах принуден да кажа някоя и друга любезност.
— Бизнесмени? — попитах.
Единият направи лек, безсмислен поклон от раменете.
— По бизнес дела ли сте в Италия? — продължих да дълбая. Беше глупав въпрос. Кой ходи на почивка със син костюм?
Японецът се поклони пак и си дадох сметка, че няма понятие какво му казвам.
— Говорите ли английски?
— А-а-а-а… не — каза вторият японец, сякаш не е много сигурен, и леко се олюля, от което разбрах, че и тримата са много пияни. Погледнах третия и той се поклони, преди да успея да му кажа каквото и да било.
— В бара ли бяхте? — Едва забележим озадачен поклон. Този еднопосочен разговор започваше да ме забавлява. — Личи ви, че сте цапнали едно-две, ако не възразявате, че го казвам. Надявам се никой да не повърне — добавих весело.