Когато се върнахме в автобуса, заситени с агнешки котлети, зеленчуци или бисквитка със студена вода, шофьорът изгаси вътрешното осветление и нямахме друг избор, освен да опитаме да спим. Най-накрая, след като опитах всички други възможности, открих, че най-доброто положение за спане на седалка е да легнеш с краката нагоре. Така се унесох в здрав и изненадващо укрепващ сън. Десет минути по-късно от джоба ми започнаха да падат една по една норвежки монети, които се търкаляха по пода към задната седалка, където (подозирам) дребната възрастна дама ги събираше тайно.
И така мина нощта.
Събудиха ни рано, със спирането за следващата почивка, този път в Някъде на майната си, Финландия. Всъщност, мястото се казваше Муонио и беше най-самотното място, което някога съм виждал — бензиностанция и пристроено кафене сред тундрата. Добрата новина беше, че в кафенето вземаха норвежки пари. Лошата — че нямаше нищо, което човек извън бедстваща зона на глад би искал да си поръча. На шофьора и заместника му дадоха пълни чинии с яйца, картофи и шунка, но за нас, останалите, такива неща не се предлагаха. Взех бутилка минерална вода и филийка хляб с миналогодишно сирене отгоре, за което ми поискаха изумителните 25 крони, после се усамотих в сепаре в ъгъла. След това, докато шофьорите пиеха кафе и потискаха доволни оригвания, аз и другите пътници се шляхме в търговската част на комплекса, където видяхме ремъци за вентилатори и лопати за сняг, стояхме в гибелния студ до автобуса и пушихме цигари в шепи.
В седем и половина отново хванахме пътя. Само още един такъв ден, казах си весело. Пейзажът беше неизразимо мрачен, километър след отегчителен километър снежна пустош и рехава брезова гора. Край шосето, а много често и на самото него, се разхождаха елени, които ближеха сол от леда. Минахме покрай няколко лапландски села, които изглеждаха ледени и безжизнени. Тук в прозорците не блещукаха коледни светлинни. В далечината слънцето само надникна над ниските възвишения, позадържа се неуверено и пак се скри. Виждах го за последен път за следващите три седмици.
Малко след пет часа минахме по самотен мост, където за преминаването се плащаше такса, към остров Квалоя, на който е и Хамерфест. По-далече на север не може да се стигне с обществен транспорт Хамерфест е почти невъобразимо далече — на 1600 километра от Шотландските острови, на 1280 километра от Фарьорските острови, на 240 километра дори от самотния ми приятел, професора в най-северния университет в Европа, в Тромзьо. Сега бях по-близо до Северния полюс, отколкото до Лондон. Мисълта ме разсъни и опрях нос в студеното стъкло.
Приближихме Хамерфест отгоре, по виещо се крайбрежно шосе и когато най-накрая се появи пред очите, изглеждаше просто прекрасно — приказна земя от златни светлини, простиращи се нагоре по възвишенията и около обширен залив. Бях си го представял като село — няколко къщурки около малко пристанище, може би църква, магазин за всичко, бар, ако имам късмет — но това си беше малък град. Златен малък град. Нещата започваха да изглеждат по-добре.
Хамерфест
Взех си стая в хотел „Хоя“, близо до пристанището. Беше малка, но удобна, с телефон, малък цветен телевизор и баня. Беше ми много приятно и усещах пулсиращата възбуда, която обзема човек, когато попадне на ново място. Оставих нещата си, огледах набързо удобствата и излязох, за да разгледам града.
Изглеждаше приветлив, макар и на човек да му се ще да благодари на Бога, че не трябва да живее там. Хотелът беше в тъмен квартал, пълен със складове и корабни компании. Имаше и една-две банки, много голям полицейски участък и поща с редица телефонни будки отпред. Когато минах, забелязах, че телефонните указатели във всички тях бяха подпалени от някой отчаян търсач на забавления и сега висяха овъглени на веригите си.
Стигнах до главната улица, „Страндгатан“, която е дълга около 300 метра, успоредна на пристанището. Откъм сушата е очертана от различни заведения — пекарна, книжарница, кино (затворено), кафене, наречено „При Кокен“, а откъм пристанището, от общината, още няколко магазини и тъмната надвиснала маса на фабрика за консервиране на риба. На интервали по улицата бяха окачени коледни светлинни гирлянди, но всички магазини бяха затворени и никъде не се долавяше следа от живот, ако изключим някое и друго такси, което профучаваше, сякаш отива да изпълни спешна мисия.
Навън беше студено, но далеч не толкова, колкото очаквах. Това ме зарадва, защото в Осло за малко щях да си купя абсурдна кожена шапка руски тип, с наушници, срещу 400 крони. Колкото и да мразя да изпъквам сред множеството, понякога изпитвам ужасното и непреодолимо желание да се превръщам в източник на веселие за околния свят и в това отношение с руската шапка щях да постигна нови висоти. Сега беше ясно, че няма да се наложи.