Асансьорът попълзя още малко и най-накрая спря.
— Е, господа, ето ни на осмия етаж. Слизайте, за да заемете позиции на Иво Джима*1.
[*1 Битката за Иво Джима през 1945 г. — остров, стратегически необходим за продължаване на американската офанзива в континенталната част на Япония. — Бел.ред.]
В коридора тримата се обърнаха към мен и в един глас казаха:
— _Buon giorno_.
— Много _buon giorno_ и на вас — отвърнах и тревожно натиснах бутон номер едно.
Влязох в бара две минути, преди да затвори, макар че фактически вече беше затворен. Един прекадено усърден келнер беше прибрал малките чинийки с ядки, а пианистът не се виждаше никъде. Все едно, защото и без друго в този бар не сервираха закуски. Върнах се в стаята си, претърсих минибара и намерих две целофанени пликчета с по четиринайсет ядки във всяко. Прерових още веднъж, но това беше единствената храна сред многото бутилки безалкохолни и алкохолни напитки. Докато седях и ядях ядките една по една, за да удължа удоволствието, погледнах лениво картичката с цените за минибара и установих, че тази малка закусчица ми струва 4,80 долара. Или поне щеше да е таткова, ако проявях глупостта да кажа на някого за всичко това.
На сутринта се преместих в хотел „Корало“ на Виа Национале. В стаята нямаше телевизор, но пък имаше безплатна шапчица за душ и беше с 50 000 лири на ден по-евтина. През живота си не бях виждал по-малка баня. Беше толкова малка, че нямаше място за кабина за душа. Просто затваряш вратата и пускаш водата да залива всичко наоколо — тоалетната, мивката, вчерашния вестник, бельото ти за преобличане.
Най-напред отидох до катедралата — центърът на града. Хващам се на бас с всеки, че не може да завие зад ъгъла и да излезе на Пиаца дел Дуомо, без сърцето му да трепне. Това е една от най-величествените гледки в Европа.
Площадът обаче беше претъпкан с туристи и с хора, които се опитват да им продадат разни неща. Когато бях във Флоренция предния път, през 1972 година, също беше пълно с хора, но тогава беше август и подобно нещо можеше да се очаква. Сега обаче беше делничен ден през април, в средата на работната година и положението беше далече по-лошо. Отидох до Палацо Уфици, Пиаца дела Синьория и другите забележителности на стария град, но навсякъде беше едно и също — тълпи от хора, почти всичките чужденци, които се мъкнеха насам-натам безцелно, изнервящо, като посетители, на групички от по пет-шест души, винаги вперили погледи в нещо на около петнайсет-двайсет метра над нивото на земята. Какво толкова виждат там, горе?
В юношеските си години, когато попаднех сред тълпа, често си представях, че имам лъчев пистолет, с който мога да изпаря всеки, чийто вид не ми харесва — лентяи, двойки с еднакви дрехи, деца, които се казват Джуниър и Чип. Винаги си представях, че крача през тълпата и викам: „Отдръпнете се, моля! Правя подбор!“ и сега се чувствах по подобен начин.
Имаше стотици японци — не само традиционните автобуси с окичени с фотоапарати хора на средна възраст, но също така студенти, млади двойки и дори типове с раници на гърба. Бяха не по-малко от американците, а американците бяха навсякъде, плюс ордите германци, австралийци, скандинавци, холандци, англичани и така нататък. Да се чуди човек колко хора може да поеме един-единствен град.
Ето ви една интересна статистика — през 1951 година, когато съм се родил, в целия свят е имало седем милиона пасажери на международни полети. В наши дни толкова летят само до Хавай всяка година. По-популярните туристически места в Европа нормално се посещават от толкова много туристи, че местното население просто се губи. Годишното съотношение между туристи и местно население във Флоренция е 14:1. Как е възможно някое място да запази някакъв свой независим живот, когато е залято от чужденци? Няма как. Това е положението.
Естествено, лицемерно е да недоволстваш от туристите, когато и ти самият си такъв, но при всички случаи не можеш да пренебрегнеш факта, че масовият туризъм унищожава същите тези неща, на които иска да се радва. И нещата още повече ще се влошават, когато японците и другите богати азиатци започнат да пътуват по-смело. Като добавим и десетките милиони източноевропейци, които най-накрая са свободни да ходят, където си искат, ще гледаме на изминалите трийсет години като на златна епоха на туризма. Бог да ни помага.
Никъде другаде във Флоренция спада в качеството не личи толкова, колкото на Понте Векио — мост с магазини над река Арно. Преди двайсет години Понте Векио приютяваше златари и изкусни бижутери и беше достатъчно спокойно, дори и през август, за да можеш да снимаш някой приятел, седнал на парапета (Стивън Кац, в моя случай). Сега прилича на товарната палуба на „Лузитания“, малко след като някой е извикал: „Ей, това там не е ли торпедо?“ Беше претъпкано със сенегалци, които продаваха боклучави украшения и стоки „Луи Вуитон“ върху одеяла и парчета черен плюш. А тълпите туристи, които се провираха покрай тях бяха просто невероятни. Загубих половин час, докато си пробия път и не направих втори опит до края на седмицата. Много по-лесно ще е, заключих, да заобиколя половин миля до съседния мост, „Понте ди Санта Тринита“, и да пресека реката по него.