Градските старейшини на Флоренция биха могли да направят доста неща, за да облекчат напрежението — например, да оставят музеите да работят повече от два часа на ден, така че да не се налага всички да влязат в тях едновременно. Отидох в „Уфици“ и се наложи да чакам на опашка четирийсет минути, а след това трябваше да извивам врат сред тълпа от хора, които опитват да зърнат картините. Няколко зали бяха тъмни и преградени с въжета. Естествено, биха могли да поразредят тълпите, ако покажат повече картини в повече зали. През 1900 година в Уфици е имало 2395 картини. Днес показват едва 500. Другите стоят заключени и почти никой не ги вижда.
Така или иначе, малко галерии си струват такова усилие. „Уфици“ може би притежава по-съвършени картини, от която и да било друга галерия на планетата, и не само платната на Тинторето и Ботичели, но и най-разкошни платна на неизвестни за мен художници, като Джентиле да Фабриано или Симоне Мартини. Стори ми се странно, че първите двама са толкова по-известни от вторите. След още сто години обаче, може би ще е обратното. Старите майстори идват и си отиват. Знаете ли, че Пиеро дела Франческа е бил почти напълно неизвестен допреди стотина години? Струва ми се невъзможно да видиш портретите му на херцог Урбино и да не решиш веднага, че са шедьоври, но Ръскин във всичките си писания го споменава само веднъж, мимоходом, Валтер Патер изобщо не го споменава, а библията за изкуство на деветнайсети век, „Класическо изкуство“ на Хайнрих Волфин, изглежда и не подозира за съществуването му. Хората започват да го ценят отново едва след 1951 година, след едно изследване на Кенет Кларк. Същото се отнася и за Караваджо и Ботичели, чиито творби са прекарали по-голямата част от две столетия, натикани по разни тавани, съвсем недолюбвани. „Бакхус“ на Караваджо е била открита в склад на „Уфици“ през 1916 година.
Прекарах четири дни във Флоренция и се опитвах да я обикна, но някак не успявах. Известният изглед към покривите от парка Боболи — който краси хиляди пощенски картички — наистина беше чудесен и пленителен. Харесваха ми и дългите разходки край Арно, но в повечето случай си оставах разочарован. Дори и като си давах сметка за гъмжилото от туристи, не можех да се отърва от усещането, че е много по-зле отколкото който и да било красив, исторически град, щедро субсидиран от посетители, има право да бъде. Навсякъде имаше боклуци и цигани-просяци, които непрекъснато ти вадят душата, улични търговци сенегалци със слънчеви очила и фалшиви стоки с марка „Луи Вуитон“, и коли, паркирани наполовина върху тесните тротоари, така че непрекъснато се налага да слизаш на уличното платно, за да минеш. Във Флоренция човек не ходи, а си пробива път между различни препятствия. Всичко изглеждаше прашно и имаше нужда от миене. Заведенията, особено в центъра на града, бяха претъпкани и доста често — неприветливи. Изглежда никой не обичаше този град. Дори заможните хора правеха боклук без никакви угризения. Сградите около Дуомо ми се струваха все по-прашни при всяко следващо минаване покрай тях.
Защо градовете, които хората най-много искат да видят, правят най-малко, за да са приятни за гледане? Защо флорентинците не искат да видят, че е в техен интерес да съберат боклуците, да сложат пейки за сядане, да накарат циганите да не са толкова настоятелни в просенето си и да вложат малко повече пари в приветливия вид на града си? Флоренция притежава повече съкровища от който и да било град на света — двайсет и един дворци, петдесет и пет исторически църкви, осем галерии, двайсет музеи — повече, отколкото в цяла Испания, според един доклад на ЮНЕСКО, и въпреки това годишният бюджет за реставрация за целия град е по-малко от 5 милиона паунда. (Само археологическият музей има 10 000 експоната, които все още очакват да бъдат почистени след наводнението през 1966 година.) Не е чудно, че градът има вид на недолюбван.
Често, когато не става дума за небрежност, в играта влизат некомпетентността и корупцията. През 1986 година най-накрая беше взето отдавна чаканото решение за подмяна на калдъръма на Пиаца дела Синьория. Старинните камъни бяха откарани за почистване. Върнаха ги чисто нови на вид. Такива и бяха. Оригиналните павета, поне така се твърди, са били разпродадени за баснословни суми и сега красят алеите към къщите на богати хора.