Най-много ме дразнеха циганите. Седяха буквално на всяка улица, стиснали в ръце потресаващо мръсни деца по на три-четири годинки, които заставяха да стоят неподвижно, само и само да е по-сърцераздирателно. Това е не по-малко нечовешко и скандално от това, да караш деца да работят тежък физически труд, но въпреки всичко карабинерите, които се разхождаха из улиците на групички от трима-четирима и си придаваха умен и страшен вид, не им обръщаха никакво внимание.
Единственото циганче, което не ме подразни — колкото и да е странно — беше онова, което ме обра, когато си заминавах от града. Детето беше невероятно. Беше неделя сутрин, грееше ярко слънце. Бях излязъл от хотела и се бях запътил към гарата, за да хвана влака за Милано. Когато стигнах съседната улица, три деца, стиснали смачкани вчерашни вестници, се приближиха до мен и поискаха да ми ги продадат. Едно от тях, неумито момиченце на около осем години, беше необикновено настоятелно и така тикаше вестника в ръцете ми, че се наложи да спра и да му направя забележка с твърд глас и размахан показалец. То се отдръпна смутено. Продължих по пътя си, с нахапаната походка на човек, който знае как да се оправя на улицата, и след десетина крачки си дадох сметка — без дори да пипна джобовете си, че портфейлът ми го няма. Погледнах надолу и видях, че горния джоб на якето ми е разкопчан и зее празен. Хлапето беше успяло — през петте секунди, докато го поучавах как да се държи на улицата — да разкопчае ципа на джоба ми, да бръкне в него, да измъкне две тестета туристически чекове и да ги прибере. Не се ядосах. Впечатлих се. Нямаше да съм по-впечатлен, ако бях видял, че съм останал по бельо. Проверих раницата и другите си джобове, но нищо друго не беше пипано. И нямаше защо. Момиченцето — което естествено не се виждаше никъде — сигурно вече празнуваше с трюфели и арманяк със своите най-близки седемдесет и четири роднини в някой бивак сред хълмовете. Беше се сдобило с 1 500 долара в туристически чекове за около пет секунди работа.
Отидох в полицейския участък на гарата, но полицаят там — явно краката му бяха заковани за бюрото — не желаеше да го безпокоят и ми каза да отида в Квестурата — централното управление на полицията. И през ум не му мина да излезе и да опита да хване малките престъпници. Записа адреса на листче хартия, което му дадох аз, меко казано неохотно.
Навън взех такси и казах на шофьора къде да ме закара.
— Джебчии ли? — попита той и се вгледа в мен в огледалото, докато колата ръмжеше из улиците. Квестурата явно му беше честа дестинация в неделя сутрин.
— Да — отговорих, някак глуповато.
— Цигани! — отбеляза той с отвращение и издаде звук, сякаш плюе. Това беше краят на разговора ни.
Представих се на охраната на Квестурата и ме насочиха към чакалнята на горния етаж — гола килия със сиви олющени стени и висок таван. Пред мен имаше трима други. От време на време идваше полицай или полицайка и извикваха следващия на ред. Чаках около час. Идваха и други хора, но ги приемаха преди мен. Най-накрая застанах пред едно от гишетата на ъгъла, но ми казаха строго да се върна в чакалнята.
Бях взел „Пътеводител за Италия“ на Фодор и в него имаше приложение с италиански фрази, така че започнах да търся нещо, което най-точно би могло да отрази понятието „циганчета с ловки пръсти“. Само че открих само типичните за туристически разговорник фрази от рода на: „Къде мога да си купя копринени чорапи, карта на града, филми“ (Точно нещата, които обичайно пазарувам!) и „Искам ножчета за бръснене, да се подстрижа, шампоан, да изпратя телеграма до Англия (Америка)“. Никога не съм преставал да се възхищавам от безполезността на предлаганите в такива пътеводители фрази. Да вземем следното изречение от книжката на Фодор, което цитирам точно: „Ще ми приготвите ли банята за седем часа, десет и половина, дванайсет, полунощ, днес, утре, вдругиден?“ Помислете върху него.
Може ли на някой да му хрумне да си поръчва баня за полунощ вдругиден? Книжката не ти обяснява как да кажеш „добър ден“ и „лека нощ“, но затова пък от нея научаваш как да си поискаш копринени чорапи и да си поръчваш баня през цялото денонощие. В какъв свят си мислят тези хора, че живеем?
И не само е малко вероятно да имаш нужда от описаните неща, но и пропускат едно елементарно съображение — ако поради някаква безумна случайност ти се наложи да поискаш камфорова тинктура, три билета за опера или вода за радиатора си, дори и да не спиш цяла нощ, за да запаметиш съответните фрази на италиански, няма да имаш и най-бегла представа какво ще ти отговорят.