И въпреки всичко не преставам да изучавам фразите и да се дивя безкрайно. Помислете над инструкцията: „Бихме искали съблекалня за двама, плажен чадър и три шезлонга“. Защо три шезлонга, а пък съблекалня за двама? Кой ще се преоблича вън? Сигурно някой стар коцкар, който използва книжката за свои собствени цели и посрамва семейството, като отива в някоя аптека и казва на дамата зад гишето: „Искам да ми увеличите тези, двете“, а после добавя с многозначителен шепот: „Ще надуете ли гумите ми?“
Винаги съм се опитвал да си представя човека, който е съставял списъка с фрази. В този случай вероятно става дума за двойка властни лесбийки, англичанки на средна възраст, със здрави обувки и старомодни прически, които човек среща по хотелите в чужбина да удрят звънеца на рецепцията и да изискват незабавно внимание. Те презират чужденците, убедени са, че във всеки магазин ги лъжат и не престават да лаят заповеди: „Занеси това в пробната!“, „Ела тук!“, „Искам да изперете (изгладите) тази рокля!“, „Донеси ми сапун, кърпи, ледена вода!“, „Колко струва, с всички данъци.“ Уликите подсказваха и за скрит проблем с алкохола: „Има ли бар на гарата?“, „Искам бутилка добро местно вино“, „Чаша (бутилка) бира за вкъщи“, „двайсет литра“.
Единственият разговорник, на който някога съм попадал и който въобще би могъл да става за нещо, беше едно томче за лекари от деветнайсети век, което открих преди години в библиотеката на окръжната болница в Де Моин. (Работех там на непълно работно време, докато учех в колежа и ходех в библиотеката през обедната почивка, за да открия някаква диагноза, която би ме отървала от часовете по физкултура.) Книжката предлагаше на пет езика фрази от рода на: „Циреите ви са септични. Трябва да отидете в болница незабавно“ и „От колко време пенисът ви е така отекъл?“ Знаех, че ще летувам в Европа и научих няколко от тях наизуст, защото мислех, че ще са ми от полза, ако попадна на намръщени келнери. Най-малкото, смятах, че ще ми е от полза, ако се окажа увиснал на дълга опашка или в претъпкан влак, да мога да помоля на няколко езика: „Извинете, можете ли да ме упътите до най-близката клиника за прокажени. Кожата ми започва да увисва“. Никога обаче не успях да ги използвам и, уви, вече съм ги забравил.
Най-накрая, когато чакалнята се изпразни и не се случи нищо, реших да се представя в най-близката стаичка за разпити. Младият полицай, който записваше подробности от една жена с насинено лице, ме изгледа раздразнено, задето го смущавам втори път за два часа.
— Говорите ли италиански? — попита ме той.
— Не — отговорих.
— Тогава елате утре. Тогава ще има полицай, който говори английски.
Всичко това някак оставяше на заден план факта, че неговият собствен английски беше отличен.
— Защо не ми го казахте преди два часа? — попитах с писклив глас на някой, който се заяжда с въоръжен човек.
— Елате утре.
Върнах се в хотел „Корало“ и прекарах весел следобед в опити да се справя с италианската телефонна система, за да се свържа с офисите за клиенти в Лондон. Имах два вида туристически чекове, „Виза“ и „Американ Експрес“, така че трябваше да правя всичко по два пъти. Прекарах следобеда над телефона, който звучеше като че ли е пълен с вода, и четях на висок глас списъци със серийни номера:
— RH 259…
Прекъсваше ме тъничко, гласче, което сякаш се обаждаше от шкаф на дъното на дълбоко езеро:
— RA 299…?
— He. RH 2, пет, девет!
— Говорете по-силно, моля.
— RHH ДВЕ, ПЕТ ДЕВЕТ…
— Ало? Ало… Чувате ли ме, господин Биърсън?
И така си мина следобедът. От „Американ Експрес“ ми казаха, че ще мога да си получа парите от офиса им във Флоренция утре сутринта. От „Виза“ искаха да помислят още малко.
— Вижте, в безизходица съм — излъгах. Отговориха ми, че трябвало да изпратят подробностите на свързана с тях банка във Флоренция или другаде в Европа и че ще си взема парите, след като оправят книжата при мен. Вече знаех от опит колко византийски действат италианските банки — можеш да получиш инфаркт в някоя от тях и няма да повикат линейка, докато не попълниш „Формуляр за инфаркт“ и не го подпечатиш най-малко на три гишета — така че колебливо поисках адреса на някоя банка в Женева. Дадоха ми го.
Сутринта се върнах в Квестурата и след като чаках час и половина, ме отведоха в стая с надпис „_Ufficio Denuncie_“. Прекрасно! Служба по денонсирането! И ми идва да отправям убийствени закани: „Денонсирам бръснаря на Майкъл Хезълтайн! Денонсирам типа, на когото е хрумнало, че името Хиърфорд и Устър е готино име за графство! Денонсирам всички продавачи от всички магазини от веригата „Диксънс“, в които съм влизал!“