Представиха ме на млада дама по джинси, седнала на бюро зад масивна и древна механична пишеща машина. Имаше мило и заинтересовано лице и ми зададе много, много въпроси — името и адреса ми, откъде съм, номера на паспорта ми, какво работя, десетте ми най-любими филми на всички времена — такива работи. След всеки въпрос записваше отговорите ми с един пръст, удивително бавно, като търсеше буквите по клавиатурата от половин декар по цели минути, а после чукваше клавишите боязливо, сякаш се страхуваше да не я хване ток. След всеки въпрос трябваше да освобождава валяка на машината и да премества хартията около него, за да намести следващия отговор приблизително в празното място за него. (Не й се удаваше кой знае колко.) Всичко това отне векове. Най-накрая получих копие под индиго от доклада, с който трябваше да си получа парите. Първият екземпляр, не се съмнявам в това, полетя право в кошчето за боклук.
Изминах двете мили до офиса на „Американ Експрес“ — вече нямах пари и се зачудих дали няма да ми се скарат като на малко дете, което е загубило парите за обяд. Вътре имаше седем или осем души, всичките американци, подредени на една опашка. Докато бъбрехме помежду си, стана ясно, че всички сме били обрани от деца на приблизително една и съща възраст и с горе-долу един и същ външен вид, но на различни места из града. Разбира се, това бяха само чековете на „Американ Експрес“. Ако сложим „Виза“ и останалите отмъкнати туристически чекове, както и всичките пари в брой, става ясно, че циганите прибират минимум по 25-30 000 долара всяка неделя следобед. След това вероятно обменят чековете в някое обменно бюро на приятел. Не мога да разбера защо полицията обръща толкова малко внимание на тези грабежи. Освен, разбира се, ако не получава дял. Във всеки случай, „Американ Експрес“ замени чековете ми със завидна бързина и след петнайсетина минути бях отново на улицата.
Навън една циганка с тригодишно дете в скута ми поиска пари.
— Вече дадох — отговорих и тръгнах към гарата.
Милано и Комо
Пристигнах в Милано следобед, изпълнен с големи очаквания. Това, в края на краищата, беше най-богатият град в Италия, седалище на много от големите имена в италианския бизнес — Кампари, Бенетон, Армани, Алфа Ромео, дизайнерската група Мемфис, както и разнородните империи на Берлускони и Франко Мария Ричи*1. В това обаче, както би трябвало да си дам сметка още в началото, е неговият проблем. На градовете, посветили себе си на правенето на пари, рядко им остава енергия за очарование. Наех стая в скъп, но ужасен хотел, срещу монументалната бяла мраморна централна гара — прилична на нещо, построено за Мусолини, така че да има откъде да произнася помпозните си речи пред насъбралите се тълпи — и се отправих на дълга, изтощителна разходка из града, по Виа Пизани. Това беше широк, модерен булевард, повече американски, отколкото европейски. От двете му страни имаше елегантни офиси от стъкло и хром, но средната затревена ивица беше проскубана и занемарена, а под малкото пейки, на които човек би могъл да почине, се търкаляха спринцовки. С навлизането ми в града сградите ставаха все по-стари и по-приятни, но въпреки всичко нещо липсваше. Спрях в малък парк на приятна уличка с жилищни сгради, близо до площад с катедрала, за да се консултирам с картата, но беше потискащо западнал — без трева, с изпочупени пейки и кал, с гълъби, които кълвяха нещо сред стотици фасове и захвърлени трамвайни билети. Трудно ми е да оправдая подобно нещо в богат град.
[*1 Франко Мария Ричи — италиански издател, чиито издания се отличават с изключително красива и скъпа изработка. — Бел.ред.]
Две пресечки по-нататък Милано процъфтяваше. Близо една до друга бяха трите прелести на Милано — Ла Скала, катедралата, която всички наричат „Дуомо“ и „Галерия Виторио Емануеле“. Най-напред отидох в катедралата — обемна и готическа, третата най-голяма църква в света — изпоцапана отвън и покрита със строително скеле, и толкова мрачна вътре, че ми трябваха няколко минути, докато успея да видя тавана. Беше величествена в сумрака си и без никакви туристи, което си беше щастлива изненада след Флоренция. Тук просто имаше несекваща върволица местни хора, които добавяха по свещ към вече стотиците запалени, казваха набързо „Аве Мария“ и се отправяха към дома за вечеря. Беше необикновена гледка — огромна църква, която се използва по предназначение.
След това прекосих площада, влязох в „Галерия Виторио Емануеле“ и прекарах вътре един щастлив час, с ръце зад гърба и зазяпан във витрините, като отбелязвах с неудобство тук и там белите ивици, изцвъкани от гълъбите, които някак си бяха успели да се вмъкнат вътре и сега водеха приятен живот, като се рееха между гредите на тавана и пускаха курешки върху минаващите отдолу хора. Това е внушителен закрит базар, висок четири етажа, построен в грандиозния стил, характерен за средата на 19-и век, може би все още най-изящният търговски център на света, с плочки с фигури, покрив — плетеница от стъкло и желязо е купол, който се издига на 50 метра над ротонда, където се пресичат двете главни покрити артерии. Отличава се с отекващата смълчаност и височината, дори формата на катедрала, с примес на комерсиалното великолепие на железопътна гара от деветнайсети век. Всички търговски центрове трябва да са такива.