Усетих нуждата от следобедната си доза кофеин и седнах на маса в едно от няколкото доста елегантни кафенета между магазините. Беше от онези типично европейски заведения, които имат седемдесет маси и един безнадеждно капнал от умора келнер, който се втурва едновременно да изпълнява поръчки, да почиства маси и да прибира пари с онзи безгрижен вид, който очакваш при такава интересна и доходна работа. На такова място човек не получава втори шанс. Седях втренчен в пространството, опрял глава на ръката си и лениво се чудех дали Орнела Мути някога е участвала в борба с кал, когато до съзнанието ми достигна мисълта, че келнерът е направил едно от редките си посещения до моя район и дори ми казва:
— _Prego_?
Вдигнах поглед.
— А… едно еспре… — казах, но него вече го нямаше и си дадох сметка, че никога повече няма да съм толкова близо до този човек, освен ако не се оженя за сестра му. Въздъхнах примирено, надигнах се и се запровирах странично през тесните пролуки между масите, с извиняваща се физиономия, защото принудих неколцина непрощаващи клиенти да разлеят кафето си или да натопят нос в пастите си, след което излязох неосвежен на улицата.
Тръгнах по „Виторио Емануеле II“ — широка пешеходна търговска улица — за да потърся друго кафене, но не открих такова. За миг си помислих, че съм умрял и че по грешка съм попаднал в рая за юпита. За разлика от галерия „Виторио Емануеле“, в която поне имаше една-две книжарнички и художествени галерии, тук нямаше нищо за храна на ума или душата, само бутици, в които продаваха скъпи атрибути за тялото — обувки, дамски чанти, кожени изделия, бижута, дизайнерски дрехи, които висят по тялото като чувал и струват цяло състояние. Нещата станаха, меко казано, интензивни на Виа Монтенаполеоне — анонимна на вид странична уличка, но може би най-изключителната търговска артерия в страната, пълна с лъскави магазини, в които паролата явно беше „Парите са без значение“. Освен в стария закрит търговски център, в Милано изглежда нямаше никакви други кафенета. Е, видях няколко заведения, но всички те бяха дупки в стената, без места за сядане, в които хората поръчваха малки кафенца, изливаха ги наведнъж в гърлото си и отново излизаха на улицата — всичко това за пет секунди. Не търсех подобно нещо. След Южна Италия, Милано трудно можеше да мине за италиански град. Хората крачеха бързо и целеустремено, носеха пликове с покупки и с надписи като „Гучи“ и „Ферагамо“. Не си губеха времето над чаша кафе и не се ровеха в приличащи на планини чинии със спагети, със затъкнати в яките салфетки. Не се впускаха в страстни спорове за тривиални неща. Уреждаха си срещи. Сключваха сделки. Говореха по телефони от колите си. Шофираха сдържано, предимно БМВ-та и Поршета, паркираха елегантно. Всички имаха вид на току-що излезли от кориците на „Вог“ или _GQ_. Беше нещо като преден пост на Южна Калифорния. Намирах се в Италия — исках хаос и уличен живот, хора по жилетки без ръкави, насядали по стъпалата пред входовете, пране, увиснало над улиците, типове, които продават разни неща от ръчни колички, Орнела Мути и Джанкарло Джанини да профучават на моторетка Весла. Най-много обаче исках чаша кафе.
На сутринта отидох в галерия Брера, скрита на една задна уличка. До нея се стигаше през двор на покрит със скеле дворец. Тук се случваха големи неща — във въздуха беше надвиснал прахоляк от мазилка, мястото се тресеше от къртене и дупчене. Галерията изглеждаше само наполовина отворена. Няколко от залите бяха затворени, но дори и в отворените се виждаха доста на брой правоъгълни петна неизбелели тапети — местата откъде — то бяха взели картини, за да ги показват другаде или реставрират. Останалото обаче беше не само невероятно, но и добре познато — нарисуваното в перспектива тяло на Христос на Мантеня, една мадона на Белини, две платна на Канапето, реставрирани до пълния си блясък съвсем наскоро и определено пищното, макар и причудливо платно на Пиеро дела Франческа „Мадона с Младенец, ангели, светци и Федерико да Монтефелтро“ — отново нашият стар приятел херцог Урбино.