Въобще не разбрах тази картина. Ако е била рисувана след смъртта на херцога и той е изобразен в рая, защо Христос отново е малък? Или пък, дали херцогът някак си не беше успял да прелети през вековете, за да присъства на раждането на Христос? Каквото и да значеше, беше страхотна работа. Един човек дотолкова я харесваше, че си беше донесъл сгъваемо столче, седеше отпред и я гледаше, скръстил ръце. Най-хубавото беше, че в галерия „Брера“ нямаше много хора — само няколко местни и никакви туристи, освен мен. След Флоренция си беше удоволствие да можеш да разглеждаш картини, без да молиш някого да те повдигне.
След това походих доста през града, за да разгледам „Тайната вечеря“ на Леонардо, в трапезарията при църквата „Санта Мария Деле Грацие“. Там плащаш товар пари на едно гише за билети, влизаш в гола, сумрачна зала и виждаш тази най-известна фреска на света, заемаща цялата стена в дъното. Преграда те държи на десетина метра разстояние, което не е честно, защото изображението е толкова бледо, че едва се вижда и от метър, а от десет трябваше да се напрягаш, за да различиш каквото и да било. Призрачно изображение. Ако не си го виждал на хиляди репродукции преди това, може и да не го познаеш. В единия край беше закрито от скеле, отрупано с блестящо реставраторско оборудване, напомнящо за филм на ужасите. На едната платформа стоеше човек и стържеше нещо. Работеха по стенописа от години, но някак си не виждах това да го е върнало към живота.
Историята не се беше отнесла много добре с горкия Леонардо. Стената е започнала да се рони почти веднага след като я е изрисувал (част от нея е била иззидана от кал), а после някакви монаси пробили врата в нея и ликвидирали краката на Христос. После, след време, помещението престанало да бъде столова и станало конюшня (можете ли да си го представите — помещението с най-великата картина на света, пълно с магарета?), после склад, затвор и казарма. По-голямата част от ранните реставрационни работи не са били, да го кажем благосклонно, кой знае колко изпипани. Един художник дарил Св. Яков с шест пръста. Цяло чудо е, че това нещо изобщо е оцеляло. Всъщност, ако се замислим, май не е. Не мога да си представя на какво ще прилича след още десет или петнайсет години реставрация, но поне засега би било по-коректно да го наречем „мястото, където е била Тайната вечеря“.
Мушнах 1000 лири в една машина на стената, давайки си сметка, че правя грешка, и бях удостоен с кратка, но отегчителна сказка върху историята на стенописа, изнесена от жена под въздействието на транквиланти, чието английско произношение не беше на висотата на задачата (фрхеско, което виждате, едно от най-велики произведения на изхкуството на свхета), после потърсих други начини да си пилея парите и, след като не открих, излязох примижал на силното слънце.
Отидох до близкия Музей на техниката и там също платих малко състояние, за да се разходя из празните му зали. Беше ми любопитно да го разгледам, защото бях чувал, че имало работещи модели на изобретенията на Леонардо. Имаше — малки и дървени — но те бяха изненадващо скучни и… е, дървени — а останалата част на музея беше пълна с пишещи машини и разни други странни образци на техниката, които не ми говореха нищо, защото надписите им бяха на италиански. Освен това, да бъдем откровени, италианският принос към техническото развитие на човечеството спира с изобретяването на пещта за пици.
Взех късен следобеден влак за Комо поради единствената причина че беше наблизо и имаше езеро, а пък не исках да прекарам още една нощ в големия град. Спомних си, че някъде бях чел как Мусолини бил хванат да се крие именно в Комо след падането на режима му, и си помислих, че в това градче трябва да има нещо, щом един отчаян човек го е избрал за свое убежище.
Имаше, наистина. Беше прекрасно малко градче, чисто и съвършено, разположено в алпийска котловина, като шепа, в южния край на тясното, дълго към четирийсет километра езеро със същото име. Градчето наистина е малко, но може да се похвали с две катедрали, две железопътни гари (всяка със собствена линия до Милано), две величествени вили, пленителен парк, променада край езерото, над която са надвиснали тополи и която е щедро отрупана с дървени пейки, и плетеница от старинни пешеходни улици, пълни с магазинчета и тайни площадчета. Просто съвършено. Съвършено. Намерих стая в хотел „Плиний“, в сърцето на града, изпих две кафета в едно кафене на Пиаца Рома с изглед към езерото, хапнах чудесно в приятен ресторант на една малка уличка и отново се влюбих в Италия. След това прекарах дълга, доволна вечер само в разхождане с ръце в джобовете — крачех по сякаш безкрайната променада край езерото, оставах дълго на едно място, наблюдавах как се спуска вечерта. Стигнах чак до вила Гено, на един нос на място, където езерото се извиваше, после се върнах назад и тръгнах по отсрещния бряг, където пък имаше парк, а в него музей с вид на храм, построен в памет на Алесандро Волта, живял в Комо от 1745 до 1818 година и там се помотах още. Върнах се в хотела по опустели улици, като зяпах витрините и си мислех колко щастливи са италианците, задето нямат „Буутс“, „Диксънс“ и „Ръмбелоус“, за да заливат търговските им улици с безвкусица и ослепителен блясък, и си легнах щастлив човек.