На сутринта посетих двете големи църкви. Базиликата „Сан Фиделе“, започната през 914 година, беше далеч по-стара, но катедралата с купол, строена 500 години по-късно, беше по-голяма и по-величествена — по-прекрасна от която и да било провинциална църква, която бях виждал, след онази в Аахен. Беше сумрачно и трябваше да изчакам минута, за да свикна с тъмнината, за да не налетя на някоя колона. Лъчите на утринното слънце преминаваха през високия прозорец със стъклопис, но почти веднага ги поглъщаше мракът между високите арки. Църквата беше не само изненадващо голяма за такова малко градче, но и бе получавала много дарове — беше пълна с фини гоблени и старинни картини, както и няколко поразителни статуи, включително един Христос, за когото се говори, че плачел. (Преди това сигурно му показват видео на Джими Тарбък*1). Останах вътре около час, настрана, за да не преча, гледах интериора и хората, които идваха, за да палят свещи. Успокояващо. След това се почувствах достатъчно доволен, за да отида на гарата и да се кача на първия влак за Швейцария.
[*1 Популярен английски телевизионен комик. — Бел.ред.]
Влакът потегли на север, през стръмни и красиви планини, но без изгледите към планински езера, за които се бях надявал. Излязохме от страната при Киасо, в най-южната точка на едно парче от Швейцария, което се забива в Италия като гмуркач във вода. Киасо на вид е непретенциозно гранично градче, но именно тук е осъществена една от най-големите банкови измами в Европа, когато през 1979 година няколко души от местния клон на „Креди` Сюис“ успели да източат кажи-речи един милиард долара, преди изобщо някой в централата в Цюрих да забележи лекото влошаване на ликвидността на банката.
Швейцария и Италия са втъкани една в друга като сплетени пръсти на ръце по цялото протежение на границата през южните Алпи и цял ден минавах ту в едната, ту в другата, докато пътувах към Бриг. Влакът се катереше с мъка по все по-големите надморски височини, до Лугано, после до Локарно.
В Локарно трябваше да сменя влака и се наложи да убия един час, така че отидох да хвърля едно око на града и да изям един сандвич. Беше безупречно, слънчево място, с променада край езеро, дори по-хубава от онази в Комо. Хората и тук говореха италиански, само че си личеше, че си в Швейцария, по пешеходните „зебри“ и лъскавите червени пейки, които изглеждаха така, сякаш са боядисани тази сутрин, и по липсата даже на едно паднало листо по алеите на малкия парк край езерото. Уличните метачи работеха навсякъде — метяха листата със старомодни метли и имах отчетливото чувство, че ако изпусна обвивка от дъвка на алеята, някой с униформа ще изскочи иззад близкото дърво и ще я помете или ще ме застреля, а може би и двете. В Локарно изглежда не ядат сандвичи. Тръгнах из търговската част, но се оказа трудно да намеря дори пекарна. Когато най-накрая открих една, оказа се, че вътре продават само лепкави сладкиши, макар че видях купчина от нещо, което ми заприлича на кифлички с кренвирш. Умирах от глад и поисках три, срещу значителна сума, после излязох от магазина с тях. Оказа се обаче, че съдържат смачкани смокини — нещо, което би яла само баба ти, и то ако не е успяла да си намери изкуствените зъби — и имаха вкус на листа, накиснати в сироп за кашлица. Храбро отхапах парченце от едната кифличка, но беше твърде ужасно, така че ги прибрах в раницата си с идеята да ги опитам пак по-късно. Както и да е, забравих ги изцяло и ги преоткрих чак след два дни, когато бръкнах в раницата си, за да извадя последната си чиста риза и установих, че кифличките са залепнали за нея.
Отбих се в бюфета на гарата, за да измия лепкавия вкус с чаша минерална вода. Вероятно това е най-непредразполагащото място в цяла Швейцария. Имаше осем клиенти, но въпреки това се чуваше тиктакането на часовника. Келнерът стоеше зад бара и лениво бършеше чаши за бира с кърпа. Изобщо не помръдна, за да ме обслужи, докато не вдигнах пръст и не поисках минерална вода. Донесе бутилка и чаша, остави ги на масата ми и се върна при мокрите халби. Изглеждаше, сякаш жена му току-що е избягала с млекаря и е взела със себе си любимите му записи, но после забелязах, че всички клиенти са със същите кисели физиономии. След приветливата Италия, това ми се стори смразяващо. Недалеч седеше възрастна дама с метална патерица, която издрънча на пода, когато жената се опита да се изправи. Келнерът я гледаше безучастно, сякаш си мислеше: „Я да видим какво ще направиш сега, дърта саката вещице“. Скочих да й помогна и за усилията си получих изпепеляващ поглед и едва чуто „_Grazzie's_“. Жената стана и закуцука навън.