Локарно, реших, е странно място. Купих си билет за влака в два часа за Домодосола — име, което може да се произнесе по трийсет и седем начина. Мъжът на гишето за билети ме накара да опитам всичките, като мрачно бърчеше чело, като че ли и да го убият, не би могъл да се сети името на кое близко населено място би могло да затрудни един американец, докато накрая не налучках някакво приблизително произношение. „А, Домодосола!“ — каза мъжът, като го произнесе по трийсет и осми начин. Като финален акт на любезност, пропусна да ме уведоми, че поради ремонт на железопътната линия, първите десет километра ще трябва да пътувам с автобус.
Чаках упорито на перона, но влакът така и не се появи, и ми се стори странно, че никой друг не чака заедно с мен. През целия ден за Домодосола тръгваха само два влака. Би трябвало, като че ли, да има поне още един-двама други пътници? Най-накрая отидох и попитах един носач и той ми обясни с дружелюбния — защо не вървиш на майната си — маниер на всички гарови носачи по света, че трябва да взема автобуса, а когато го попитах къде да намеря този автобус, той махна вяло с опакото на ръката си в посока на останалата част от света. Излязох навън точно навреме, за да видя как автобусът за Домодосола потегля. За щастие, успях да накарам шофьора да спре, като висях на предното му стъкло около двеста метра. Отчаяно исках да се махна от там.
След няколко километра се качихме на чакащ на малка гара влак. Той ни изкачи високо в назъбените планини, на поразително пътешествие по ръба на дълбоки клисури и страховити пропасти, покрай ферми и селца, забутани на най-невероятни места, в полите на главозамайващи чукари. Човек трудно може да си представи по-трудно място за фермерска работа. Една грешна стъпка и след това ще падаш ден и половина. Дори и от влака изглеждаше страховито и повече напомняше ходене по крило на самолет, отколкото на пътуване с влак.
Струваше ми се невъзможно човек да види такива гледки и да не бъде поразен от красотата им, но въпреки това, според Кенет Кларк, почти никой посетител на Алпите преди осемнайсети век не е обръщал внимание на пейзажа. Сякаш не са го виждали. Сега, разбира се, проблемът е обратният. Всяка година петдесет милиона туристи тъпчат Алпите, възторгват се от красотата им и същевременно я съсипват. Всички попълзновения на туризма — курорти, хотели, магазини, ресторанти, хижи, ски писти, ски лифтове и нови магистрали — не само променят непоправимо лицето на Алпите, но и подкопават самата им основа. През 1987 година само на няколко километра източно от мястото, където бях в долината Валтелина, порой, помел хотелите и къщите както метла кибритени клечки, беше убил шейсет души. Същото лято още трийсет души бяха намерили смъртта си, поради свличане на земни маси в Анеси, Франция. Ако горите по планинските склонове не бяха изсечени заради новите строежи и курорти, двете бедствия нямаше да се случат.
Седях в неподходящата половина на влака и не виждах гледката — откъм моя прозорец имаше само скална стена — но една любезна дама с очила от другата страна на прохода, видя, че извивам врат, за да гледам и мило ме покани да седна на седалката срещу нея. Беше швейцарка и говореше чудесен английски. Побъбрихме приятно за красотата навън и скромния си живот. Беше банкова чиновничка в Цюрих, но сега гостуваше на майка си в малко селце недалеч от Домодосола, и се връщаше от покупки в Локарно. Показа ми какви цветя е купила. Бяха чудесни. Струваше ми се, че са минали седмици — а и така си беше — откакто не бях водил нормален разговор с някого и дотолкова се увлякох от удоволствието да произвеждам звуци през една дупка на главата си, че говорех и говорех, а дамата не след дълго заспа и аз отново останах сам в малкия си мълчалив свят.
Швейцария
Стигнах до Бриг, през Домодосола и Симплонския проход, в пет часа. Беше по-тъмно и по-студено от Италия, а улиците блестяха от дъжд. Наех стая в хотел „Виктория“ край гарата и веднага тръгнах да търся нещо за ядене, защото не бях хапвал нищо след деликатеса от смачкани смокини в Локарно на обяд.