Всички ресторанти в Бриг бяха немски. В Швейцария човек никога не знае къде е. В един момент всичко е италианско, след километър-два всички говорят немски или френски, или някаква разновидност на „романш“*1. По въображаема линия, по продължение на източната част на централна Швейцария, попадаш на двойки съседни села, чиито имена явно произхождат от различни езици — Сен Блез и Ерлах, Ле Диабльоре и Гщайг, Делмон и Лауфен, — а ако тръгнеш на юг, към Италия, виждаш същото, само че с италиански. Бриг беше щипка, така да се каже, немскоговорещи между двете останали разновидности.
[*1 Колективно наименование на три диалекта, говорени в северна Италия, Тирол и югоизточна Швейцария. — Бел.ред.]
Огледах шест или седем ресторанта, объркан от менютата им и изпълнен със съжаление, че не знам как е на немски черен дроб, свински крака и варени очи, докато най-накрая не попаднах на заведение, което се казваше „_Restaurant de la Place_“, над града. Каква чудесна изненада, казах си и веднага влязох, като си мислех, че ще имам поне някаква представа какво поръчвам, но се оказа, че името „_Restaurant de la Place_“, е само безсърдечна шега. Менюто и там беше на немски.
Това наистина е един от най-непривлекателните езици по отношение на храната. Ако искаш разбита сметана в кафето си, в немскоговорещия свят го поръчваш „_mit Schlag_“*1. Така. Звучи ли ви това като разбита на пяна вкуснотия, или ви напомня за онова, което пушачите отделят от белите си дробове рано сутрин? Менюто беше пълно с неща, които извикваха в съзнанието звуците на разгонено прасе: _Knoblauchbrot, Schweinskotelett ihrer Wahl, Portion Schlagobers_*2 (и това беше десерт!)
[*1 съкр. от Schlagobers или Schlagsahne (нем.). — бита сметана — Бел.ред.]
[*2 чесново хлебче, свински котлет по Ваш избор, бита сметана (нем.). — Бел.ред.]
Поръчах си _Entrecote и Frites_*1, което звучеше някак тъпо след Италия (така се и оказа), но поне не се наложи да крия по-голямата част в салфетката си, за да избегна злепоставящия вик на разочарование, който всички келнери надават, като разберат, че не си докоснал своя скротум от козел Еn Croute*2. Във всеки случай, мястото — колкото бар, толкова и ресторант — беше приемливо: тъмно и семпло, и с опушен таван, но келнерите бяха любезни, а бирата — голяма и студена.
[*1 стек, пържени картофи (фр.). — Бел.ред.]
[*2 Запечен с коричка (фр.). — Бел.прев.]
В средата на масата имаше голям чугунен съд, който приех за пепелник, но след това ми мина ужасната мисъл, че може да е някакъв контейнер за храна и че келнерката ще дойде след минутка и ще сложи вътре хляб или не знам какво. Озърнах се, за да видя дали някой друг от няколкото клиенти не го ползва за пепелник и понеже никой не го ползваше, грабнах фаса си и изгасналата клечка кибрит от там и ги скрих в една саксия до масата, после опитах да издухам пепелта, но тя се пръсна по покривката. Докато се опитвах да я почистя, съборих чашата си и олях масата с бира.
След това по-голямата част от покривката представляваше поредица сивкави петна, очертани на фона на голямо и неравномерно жълто петно, което поразително напомняше урина. Опитах се небрежно да го прикрия с ръка и горната част на тялото си, когато келнерката донесе вечерята ми, но тя моментално видя как съм оплескал всичко и ме погледна не с презрение, както се бях опасявал, а още по-лошо — със съчувствие. Така човек може да гледа претърпял мозъчен инсулт, който е загубил контрол над мускулите си, но въпреки това храбро опитва да се храни сам. „Бог да го благослови, горкичкия“ — казваше погледът й.
В продължение на кошмарен миг си помислих, че може да дойде да върже салфетката на врата ми като лигавник и да ми нареже вечерята. Тя обаче се върна на мястото си зад бара, като не преставаше да ме следи съчувствено, докато се хранех, готова всеки момент да се втурне, ако приборите започнат да дрънчат в ръцете ми или ако спазъм ме накара да се катурна назад. Тръгнах си с голямо облекчение. Между другото, чугуненото нещо на масата се оказа пепелник.
Бриг беше някак странно място. Исторически, градът е възникнал като място за смяна на впряговете по пътя между Цюрих и Милано, а сега изглеждаше като че ли не е много наясно какво да прави със себе си. Беше доста голям, но не предлагаше голямо разнообразие. Беше от градовете, чийто квартал с червени фенери би се побрал в телефонна кабина. Всички магазини продаваха скучни стоки като хладилници, прахосмукачки и телевизори иззад блестящи стъклени витрини. После ми хрумна, че всички магазини в повечето страни продават скучни стоки иззад блестящи стъклени витрини. Работата беше в това, че вече не бях в Италия, и ме обзе кратък пристъп на тъга. Това е проблемът при пътешествията — днес седиш на чаша капучино на тераса над морето, утре те вали дъжд в най-тъпия град в Швейцария, докато зяпаш хладилници.