Изведнъж ми мина през ум, че никъде в Италия не бях видял да се продава хладилник, прахосмукачка или друго такова функционално нещо. Предполагам, че италианците не пътуват чак до Бриг, за да си ги купуват и че тези стоки би трябвало да се предлагат все някъде и в собствената им страна, но не си спомнях да съм видял такова място. В Бриг обаче нямаше нищо друго. Обикалях улиците и полагах усилия да си изработя интерес към бялата техника, но настроението ми попречи и скоро се върнах в бара на хотела, където пих малко бира и почетох класическия разказ за Черната смърт на Филип Зиглер, озаглавен с въображение „Черната смърт“ — съвсем подходящо за тези самотни, дъждовни нощи в чужда страна.
Всъщност, четивото беше чудесно, не на последно място и защото споменаваше местата, през които бях минал — Флоренция, например, където 100 000 души, половината население, измрели за четири месеца и Милано, където новините от Флоренция предизвикали такъв ужас сред местните хора, че всеки, заподозрян, че дава подслон на жертва, бил зазиждан жив в дома си.
Нищо не помага така добре да видиш собствените си проблеми в перспектива, както четенето за хора, погребани живи. Склонен съм да смятам живота за отвратителен, когато не си намеря място за паркиране пред супермаркета, но я си представете какво е било да си италианец през четиринайсети век. Най-напред, през 1345 година валяло, без да спре шест месеца и това превърнало страната в безотточно езеро, в което било невъзможно да се сее. Икономиката рухнала, банките фалирали и от последвалия глад умрели хиляди. Две години по-късно страната била разлюляна от ужасни земетресения — в Рим, Неапол, Пиза, Падуа, Венеция — които донесли още смърт и хаос. И тогава, точно когато хората започвали да си мислят, че положението трябва да се оправи, някакъв незнаен моряк слиза от кораба в Генуа и казва: „Знаете ли, вече не ми е толкова горещо“, и след дни голямата чумна епидемия започва да шества из Европа. И не свършва с това. Чумата се връща, за да доразчисти и през 1368 — 69, 1371, 1375, 1390 и 1405 година. Странното за мен е, че това съвпада с един от великите периоди на църковното строителство в Европа. Не знам за вас, но ако живеех във време, когато Бог обсипва всеки трети мой съгражданин с гноящи отоци, някак си нямаше да мисля, че е на моя страна.
На сутринта взех бързия влак за Женева. Минахме през поредица скучни индустриални градове — Сиера, Сион, Мартини — места, които сякаш изцяло се състояха от малки фабрики и индустриални цехчета, отрупани с варели, купчини дървени палети и друг полузабравен боклук. Бях забравил, че голяма част от Швейцария е всъщност доста грозна. И навсякъде имаше стълбове. И тях бях забравил. Швейцарците си ги бива да опъват жици. Оплитат с тях планинските склонове, за да прокарват електричество, окачват ги на безкрайни редици бесилки покрай всички железопътни линии и като въжета за пране над улиците си, за да минават трамваите. Изглежда не им е минало през ум, че има и по-приятни начини да се уредят нещата.
Стигнахме до брега на Женевското езеро край Вилньов и продължихме покрай него със скорост, която ме убеди, че машинистът е паднал мъртъв върху лоста. Профучахме край замъка Шильон — фшшшшт, живописна мацаница, без очертания — прелетяхме през гарите на Монтрьо и Веве, като накарахме хората по пероните да се разбягат, и най-накрая спряхме бавно и тежко в Лозана, за да изнесат, предполагам, тялото на машиниста за рециклиране (фанатично трудолюбивите швейцарци, струва ми се, не погребват мъртъвците си, а ги използват за производство на мас за отопление) и да сложат на неговото място някой в по-добро здраве. Така или иначе, последната отсечка до Женева изминахме с по-подобаващо темпо.
Точно пред купето ми стояха двама млади австралийци, които от Лозана до Женева не престанаха да говорят за големите битки, на които бяха присъствали през годините. Не ги виждах, но чувах всяка задъхана дума Говореха неща от рода на:
— А помниш ли как Малой Мускула разгони фамилията на Дивите тризнаци с теслата? Имаше кръв и карантия навсякъде, казвам ти!
— Вадех си парчета мозък от бирата.
— Да… Фан-тас-тич-но. А помниш ли как Малой натика щеката за билярд в носа на Джейсън Брустър и тя му се показа на темето?
— Ей, ама тоя Малой беше страшно животно, а?
— И още как.
— Виждал ли си го как яде жива котка?