— Не, ама веднъж го видях как изтръгна езика на кон.
Това продължи чак до Женева. Тези момчета бяха сериозни психопати и спешно се нуждаеха от клиника. Очаквах някой от тях да погледне към мен и да каже:
— Ей, стана ми скучно. Искаш ли да спуснем тоя задник надолу с главата през прозореца, да видим колко пъти тиквата му ще се думне в траверсите?
Най-накрая надникнах навън. Двамата бяха по метър и петдесет високи и не можеха да набият и джудже с превързани очи. Тръгнах след тях през влака и на гарата в Женева, а те не престанаха да дрънкат за хора със затъкнати в грил глави или с езици, заковани за пода.
Гледах ги, докато се отдалечиха, после с присъщия си инстинкт, който рядко ми изневерява, наех стая в най-долнопробния и недружелюбен хотел в целия град, който уместно беше наречен „Терминус“.
След като установих, че няма какво да ме задържи там, тръгнах право към офисите на банка _UBS_ на улица „Рона“, за да си поискам възстановените пари за откраднатите чекове. Насочиха ме към малка стаичка в сутерена, в която се извършваха международните трансакции. Бях предполагал, че нещата тук ще са приятно ефективни, но не бях отчел факта, че националното мото на швейцарците е „Доверие никому“. Загубих почти целия следобед.
Най-напред трябваше да изчакам дълга опашка, заедно с жени със забулени лица и мъже по пижами, до един ангажирани със сложни трансфери на средства от една арабска пясъчна дюна до друга, като междувременно изискваха документи на пергамент, брояха огромни купчини шарени банкноти и чат-пат прекъсваха, за да се помолят на Аллах и за да заколят някоя коза. Всичко това ставаше под зоркия поглед на руса жена, която очевидно ненавиждаше работата си и всичко живо на планетата. Мина час, само докато стигна до гишето, където поискаха от мен да се легитимирам и да разкрия, с тих глас и многозначителни странични погледи, тайния номер, който ми бяха дали като парола по телефона във Флоренция. След това жената ми нареди да взема стол.
— О, благодаря, но няма да се събере в багажа ми — отговорих с най-лъчезарната си американска усмивка. — Не може ли само да си получа чековете.
— Трябва да вземете стол и да чакате. Следващият.
Седях още три-четвърти час, преди отново да ме повикат на гишето, където ми връчиха формуляр с множество въпроси и пак ме изпратиха на мястото ми, за да го попълня. Документът беше досаден. Искаше от мен не само да обясня с всички подробности как така съм бил толкова безразсъден, че да загубя туристическите чекове, които от „Виза“ са ми предоставили с цялото си доверие, но и куп дребни подробности, включително номера на полицейския доклад и адреса на полицейския участък, в който е направен този доклад, както и друг куп напълно неуместни въпроси, като колко съм висок, колко тежа и какъв е цветът на кожата ми.
— Какво общо, по дяволите, има цветът на кожата ми с чековете ми? — възкликнах гневно, в резултат на което една приятна на вид матрона до мен се премести два сантиметра встрани, за да увеличи разстоянието помежду ни. Най-накрая формулярът искаше да посоча две лица за финансови препоръчители и едно за лична препоръка.
Не можех да повярвам. По каква безумна логика трябва да давам препоръки, след като искам да си взема нещо, което поначало е мое?
— В „Американ Експрес“ не искат такива неща — казах на дамата до мен, тя ме погледна и премести задника си още два сантиметра по-близо до безопасността. Излъгах във всички отговори. Написах, че съм висок метър и трийсет, че тежа 200 килограма, че съм роден в Абисиния и обяздвам жребци, за да си изкарвам прехраната. В графата за цвят на кожата написах „кехлибарен“, а като финансови препоръчители посочих Майкъл Милкън и Айвън Боески*1. Като личен препоръчител, разбира се, посочих себе си. А кой друг ще ме препоръча по-добре? Бях побеснял от възмущение, когато пак застанах на опашката, която сега се бе увеличила с делегация търговци на диаманти от Руанда и два типа с камили.
[*1 Брокерът Майкъл Милкън и банкерът Айвън Боески са замести в един от най-големите финансови скандали в американската истории. — Бел.ред.]
— Защо трябва да отговарям на тези тъпи въпроси? — попитах, когато предадох формуляра. — Това е най-тъпото нещо, което съм виждал. Наистина е… тъпо!
Когато се ядосам, ставам толкова красноречив. Жената изтъкна, че няма нищо общо с това и че само изпълнява нареждания.
— И Химлер е казал така! — изкрещях, като и двата ми крака отскочиха от земята едновременно. След това си дадох сметка, че е безпредметно, че ще ме накара отново да седна и да чакам до Коледа, ако не се държа спокойно и като швейцарец, така че взех новите туристически чекове, без проява на нещо повече от силно възмущение.