Отсега нататък обаче, ще ползвам само „Американ Експрес“ и нищо друго, а ако фирмата желае да признае подкрепата ми, като ми подари комплект куфари или ме награди с каране на ски в Скалистите планини, нека се знае, че съм готов да приема.
Прекарах два дни в Женева, изпълнен със странното, празно усещане, че ми се ще да съм някъде другаде. Не знам защо така, Женева всъщност е приятен град — подреден, безукорно чист, удобен за разходки, със стръмен и достопочтен стар град, няколко приятни парка и голямо синьо езеро, блещукащо през деня и още по-пленително през нощта, когато многоцветните светлини на града се отразяват в него. Наред с това обаче е скучен — скъп, делови, закопчан до шията, неспособен да те стопли. Хората крачеха забързано, прегърбени, в поза „стой настрана“. По улиците беше пролет, но от лицата на хората лъхаше февруари. Изглежда нямаше млади хора, които да оживяват бистрата и баровете, както в Амстердам и Копенхаген. Нямаше веселие, искра, нямаше душа. Най-хубавото, което може да се каже за града е, че е чист.
Предполагам, човек би трябвало да се възхищава на швейцарците заради трудолюбието им. В края на краищата, това е държава, която е малка, планинска, буквално лишена от всякакви природни ресурси, но въпреки това е успяла да стане най-богатата страна в света. (Брутният национален продукт на глава от населението е близо двайсет и пет процента по-висок дори от този на Япония и два пъти по-голям от този на Великобритания.) В Швейцария парите са всичко — имат повече банки, отколкото зъболекари — и тихата страст на швейцарците към парите ги прави хитри опортюнисти. Страната е изцяло на сушата — най-близкият полъх на море е на 480 километра, но въпреки това там се намира най-големият производител на корабни двигатели в света. Добродетелите на швейцарците са безбройни — те са чисти, подредени, спазват законите, усърдни са (дотолкова, че на национален референдум през 1970 година гласуваха срещу възможността да си осигурят по-кратка работна седмица).
Разбира се, в това е целият проблем. Тези хора са толкова отчаяно скучни и окаяно консервативни! Един приятел, който живееше в Женева през 1968 година, когато студентите в цяла Европа разкъсваха континента на парчета, веднъж ми разказа, че студентите в Женева също решили да си спретнат бунт, но го отменили, защото полицията не им дала разрешение. Приятелят ми се кълне, че е истина. Истина е и че жените в Швейцария получиха право да гласуват едва през 1971 година — някакви си петдесет години след като са го получили навсякъде другаде — а в един кантон, Апенцел Инхерходен, нямаха право да участват в местните вотове до 1990 година. Тези хора имат ужасната склонност да са самодоволни и безмилостно егоистични. С радост приемат чужди работници — един на всеки пет души в Швейцария е чужденец — но отказват да им предложат сигурността на гражданството. Когато нещата загрубеят, изпращат работниците у дома — 300 000 души по време на нефтената криза от 1973 година, например като ги заставят да зарежат домовете си, да извадят децата си от училище, да изоставят удобствата си, докато положението се оправи. По този начин швейцарците се възползват от евтина работна ръка, докато икономиката е в добро състояние, без обаче да поемат неудобните социални отговорности да плащат помощи за безработни и здравеопазване в лошите времена. Това означава, че поддържат ниска инфлация и запазват собствения си самодоволен, тлъст жизнен стандарт. Разбирам ги, но не съм длъжен да им се възхищавам.
На втория ден направих дълга разходка по брега на езерото — всичко беше потънало в зеленина, просторно, пусто — покрай старата, до голяма степен изоставена сграда на Обществото на народите, където момчета опитваха да счупят прозорците с камъни, но без особен успех, през спокойната ботаническа градина и покрай Двореца на народите (По-голям от Версай, според туристическите брошури), в който сега се помещава ООН. На входа се поколебах дали да платя много франкове, за да направя обиколка с екскурзовод и… не се ли радвате, че се отказах? Аз се радвам.
Вместо това на картата на града открих, че малко по-нататък по улицата е _Musee International de la Croix-Rouge et du Croissant-Rouge_ (Международен музей на Червения кръст и червения кроасан), което ми се стори доста по-обещаващо. Така се и оказа. Мястото наистина беше изненадващо приятно, ако това не е прекадено неподходяща дума за музей, посветен на човешкото страдание във всичките му изумителни и разнообразни форми. Искам да кажа, че беше подреден с мисъл, с умело и уверено използване на мултимедийни средства, както, струва ми се, се наричат тези неща в бранша. Освен това вътре буквално нямаше жива душа, а посланието на музея беше много въздействащо, предвид факта, че всичко трябваше да бъде обяснено на четири езика и че не би могло да се прекалява с натурализма в описанията и фотографиите на бедствията и човешката жестокост, заради младата аудитория.