Беше ясно и че ръцете на организацията са вързани по някои политически съображения. На едно място имаше макет на килия, не по-голяма от домашен бюфет, в която работниците на Червения кръст открили седемнайсет души, натъпкани там при нечовешки условия, без да могат дори да седнат, поради единствената причина че не били съгласни с властващите. Никъде обаче не се споменаваше в коя страна е била открита тази килия. В началото реших, че тази непрекъсната дискретност е жалка, но после размислих и си дадох сметка, че тя е необходима и разумна. Ако назоват страната, могат да изложат на опасност другите акции на Червения кръст в нея, която и да е тя. Страшното беше да си дадеш сметка в колко много страни всъщност би могло да се случи.
Прекарах остатъка от деня в размотаване из града, из универсалните магазини, където опипвах стоките (това докарва продавачите в Швейцария до лудост), после похапнах в единственото място, което човек може да си позволи („Макдоналдс“), разгледах катедралата, обиколих стария град и зяпах витрините на магазините за антики, в които се продаваха прекалено натруфени предмети, каквито очакваш да видиш в списание „Красив дом“, като обзавеждане за някоя хасиенда в Малибу — порцеланови тигри в естествен размер, азиатски вази, в които можеш да сложиш едро дете, старинни бюра и бюфети, от чиито извивки блестеше позлата.
Вечерта, след като изстъргах остатъците от смачканите смокини на Локарно от последната си чиста риза, излязох да изпия една бира в един долнопробен бар зад ъгъла, в който чаках седмици, за да ме обслужат и после цял час гледах колко е голяма сметката и колко е малка бирата, като ги държах една до друга, за целите на сравнението. След като отказах услугите на единствената проститутка в Женева (Благодаря, но управата току-що ми го начука), се преместих в друг по-долнопробен бар малко по-нататък по улицата, но и там преживях абсолютно същото, така че се прибрах в хотела с натежали крака.
Влязох в банята, за да видя как съхне ризата ми. Забелязах с нетрепващия поглед на човек, който знае какво е разочарование, че лилавите петна от мачканите смокини отново се появяваха като тайно мастило. Хвърлих ризата в кошчето за боклук и се върнах в стаята, включих телевизора и се строполих върху леглото, с едно-единствено движение, и започнах да гледам филм от 1954 година, озаглавен „Пясъците на Иво Джима“, в който Джон Уейн убиваше японци, докато говореше на френски с глас на друг човек — не бях подозирал, че е имал и такива актьорски умения.
Мина ми през ум, докато лежах и гледах онзи филм, от който не разбирах и дума, освен „_Bonjour_“, „_Merci bien_“ и „_А-а-а-а-gh_!“ (това казваха японците, когато Джон ги намушкваше в корема с щика си), че всичко е достатъчно отегчително, за да предизвика увреждане на мозъка, и същевременно, че се забавлявам точно толкова, колкото и всички останали в Швейцария.
Взех сутрешния влак до Берн, на два часа път в източна посока. Берн се оказа огромно облекчение. Беше достолепен и хубав град с множество кафенета и млади хора. Грабнах карта на града от туристическия офис на гарата и с нейна помощ наех стая в хотел „_Kreuz_“, в центъра на града. Хвърлих багажа си и моментално изскочих навън, не само пламнал от нетърпение да видя града, но и радостен от това нетърпение. В Женева бях започнал да се притеснявам, че желанието ми да пътувам се изчерпва и че през останалата част от пътешествието си ще влача крака по калдъръмени улици с увиснали рамене. Не — отново бях наперен, сякаш са ми дали ударна доза витамини.
Берн е построен на стръмен скат над река Ape, а изгледите от мостовете и местата за наблюдение са наистина чудесни, особено към стария град — хаотично разхвърляни керемидени покриви с оранжев оттенък, сред които стърчаха камбанарии и кули, напомнящи мутирали часовници с кукувичка. Повечето улици бяха сводести — не бях виждал такива. Долните етажи бяха назад, а горните стърчаха напред, подпрени на дебели извити опори, така че се получаваше закрит проход. Магазините бяха много по-разнообразни и интересни — дори по-стилни — от магазините в Женева. Имаше антикварни книжарници и художествени галерии, магазини за антики, специализирани във всичко — от механични играчки с пружина до етруска керамика.
В културно отношение Берн е на разделителната линия между френскоговореща и немскоговореща Швейцария и преливането на двете там е приятно екзотично. Например, келнерите те посрещат с „Bitte“, а те изпращат с „Merci“. Архитектурата определено е типичната за немска Швейцария — със строги (макар и не неприятни) на вид къщи от пясъчник, строени така, че да издържат хиляди земетресения. Берн има атмосферата на оживен провинциален пазарен град. Никога не би познал, че е столица на страната. Това отчасти се дължи на специфичните особености на политиката в Швейцария. Толкова много правомощия са прехвърлени към кантоните и толкова много въпроси се решават с референдуми, че швейцарците не изпитват необходимост да имат министър-председател, а президентският пост е толкова номинална и представителна позиция, че президентът се сменя всяка година. Нямаше да има и президент, ако не се налагаше някой да посреща чуждите държавни глави на летището. Бундесхаус, или националният парламент, прилича на провинциална община и никъде в града дори в баровете по околните улици — нямаш усещането, че си сред чиновници и политици.