Ден и половина се разхождах из стария град, по мостовете и из по-модерните, но все пак красиви улици на жилищните квартали от другата страна на Аре. Беше чудесен, град за безцелни разходки. Нямаше магистрали, нямаше промишленост, нямаше стерилни офиси, а само безкрайни улици с хубави къщи и малки паркове.
Опитах две туристически атракции и в двете се провалих. Минах по високия, сводест мост Нидег, за да видя прочутите мечи бърлоги — името на града произлиза от немската дума за мечка, така че отглеждат няколко мечки като талисмани — но бърлогите бяха празни. Нямаше табела, която да обясни защо, а местните жители, които идваха с децата си, бяха също толкова озадачени, колкото и аз.
Опитах да посетя и музея на Алберт Айнщайн, намиращ се в стар апартамент на „Крамгасе“, една от главните улици. Минах по тази улица половин дузина пъти, преди да открия скромния вход на сградата, свит между един ресторант и бутик. Вратата беше заключена — беше прашна и изглеждаше така, сякаш никой не я е отварял от седмици, може би и години — и никой не реагира на звънеца, макар че, според туристическите брошури, музеят би трябвало да е отворен. Стори ми се странно, че никъде в града не попаднах на никаква индикация, че Айнщайн някога е живял тук — нямаше паметник на площад или в парк, нямаше улица с неговото име, нямаше и пощенски картички с добродушното му лице. Нямаше дори паметна плоча, която да съобщава, че през 1905 година, докато е работил като никому неизвестен чиновник в швейцарското патентно бюро и е живеел над тази врата, Айнщайн е написал четири труда, променили завинаги физиката — за теорията на Брауновото движение, за теорията на относителността, за фотонната теория за светлината и за връзката между маса и енергия. Разбира се, нямам никаква представа какво означават тези неща — разбирам от наука, колкото да се чудя защо всъщност електричеството не изтича от контактите — но бих искал да видя къде е живял.
Вечерта се нахраних изобилно, което е единственото, за което чужденец може да си мечтае в Швейцария и направих още една дълга разходка по опустелите улици и площади. Когато се връщах към центъра на града по „Маркгасе“ — една от основните пешеходни улици, открих, че всички барове затварят. Келнерите прибираха вътре масите и столовете и гасяха осветлението. Беше девет и двайсет вечерта. Това дава някаква представа за шемета на нощния живот, който предлага Берн.
С тихо отчаяние продължих да обикалям наоколо и след няколко преки, на „Кохегасе“, облекчен открих един бар, който все още беше отворен. Беше претъпкан, но вътре беше задимено и приятно. Тъкмо сядах с чаша „Еделвайс“ и последните глави на „Черната смърт“, когато чух познати гласове зад гърба си:
— Помниш ли, когато на Блейн Брокхаус му кипнаха лайната и се развилия с едно Узи в работническия клуб на Уест Колагонг?
Обърнах се и видях двамата приятели от женевския влак, седнали на високи столове зад запенени бири.
— Как я карате, момчета? — попитах ги, преди да успея да се спра.
Погледнаха ме, като че ли съм потенциално умопобъркан.
— Познаваме ли се, приятел? — попита единият.
Не знаех какво да кажа. Тези типове не ме бяха виждали никога през живота си.
— От Австралия сте, нали? — изтърсих глупаво.
— Да. И какво?
— Аз съм американец. — Замълчах за момент. — Обаче живея в Англия.
Последва дълга пауза.
— Чудесно — отбеляза единият с лек примес на сарказъм, после се обърна към приятеля си и го попита:
— Помниш ли как О’Лиъри, Лайняния дъх, накълца ръцете на оная келнерка с мачете, защото имаше муха в бирата му?