Почувствах се като задник, което, разбира се, описва доста добре истинското ми състояние в онзи момент. Умаленият им ръст и закърнелите им мозъци още повече засилиха усещането за тихо унижение. Върнах се към бирата и книгата си — ушите ми бяха станали горещи на пипане — и се насладих на участта на нещастниците от Бристол, където, през 1349 година чумата дотолкова се развилняла, че „живите едва смогвали да погребат умрелите“, а улиците обрасли с трева до коленете.
Не след дълго, с помощта на още две бири и 120 000 агонизиращи трупа в западна Англия, смущението ми премина и се чувствах значително по-добре. Все пак, ако се събудите с оток в слабините, по-добре отидете на лекар.
Лихтенщайн
Човек познава, че влиза в немската част на Швейцария, защото имената на градовете звучат като че ли някой говори с пълна уста с хляб: Тун, Лойк, Булах, Пфафайен, Флимс, Гщаад, Пфафикон, Линтал, Тузус, Флюлен, Талвил.
Според билета ми, трябваше да пристигна на последното място, а това ме озадачи донякъде, защото Талвил не фигурираше в пътеводителите ми. На мястото на Талвил беше даден Хорген. Не можех и да си помисля, че картографите от Кумърли и Фрай може да са допуснали грешка от такъв мащаб по отношение на собствената си страна, но беше също толкова немислимо консервативните бюргери от този ъгъл на Швейцария да са решили да променят името на града си през последните осемнайсет години, така че го отдадох на природните сили и разстлах картата върху коленете си в цялото й изпомачкано величие, за неприкрит ужас на дамата до мен, която пъчеше бюст възмутено и издаваше недоволни звуци всеки път, щом някое ъгълче на картата се насочеше в нейна посока.
Какво толкова ме впечатлява в картите? Мога да ги зяпам по цял ден, да изучавам имената на села и градчета, за които никога не съм чувал и които никога няма да видя, да проследявам пътя на незнайни реки, да проверявам надморски височини, да преглеждам легендите и да установявам какво означава малкото кръгче с флагче (_Burg или Schloss_*1) и каква е разликата между малко самолетче, оградено в кръгче и малко самолетче, без кръгче (едното е _Flughafen_, а другото _Flugplatz_*2), като през цялото време хъмкам и клатя дълбокомислено глава, без да имам и бегла идея защо.
[*1 синоними за „замък“ (нем.). — Бел.ред.]
[*2 синоними за „летище“ (нем.). — Бел.ред.]
Установих, че от Бриг до Женева съм можел да мина по малко по-южен маршрут, през Аоста, Мон Блан и Шамони. Със сигурност щеше да е по-красиво. Какъв глупак съм бил, да пропусна шанса да видя Аоста и Мон Блан. Как можах да стигна до тук, без да мина през сърцето на Алпите? Какъв невъобразим глупак съм! „Х-м-м-м-м“ — изпухтях мрачно и сгънах картата.
Влакът потракваше приятно между малки ферми и стръмни гористи хълмове, покрай малка река, спираше често-често в изолирани селца, където се качваха по пет-шест души с празни пазарски чанти. Влакът се напълваше и след това спираше в някое малко пазарно градче, като Лангнау или Цуг, където пътниците слизаха и оставах сам. После процесът се повтаряше отново. Нелош начин да прекараш деня.
Слязох в Сарганс, малко преди Лихтенщайн. Влакът минава през Лихтенщайн, но в унисон с националната политика на швейцарците да са абсурдни по всички възможни начини, не спира там, така че трябва да слезеш в Сарганс или Бухс и да стигнеш до Вадуц — малката столица на Лихтенщайн — с жълт пощенски автобус.
Автобусът чакаше на гарата. Купих си билет, седнах някъде към средата — бях единственият, който не стискаше издути пазарски чанти — и проточих врат, нетърпелив да видя малката страна. Разстоянието от Сарганс до Вадуц е само десетина километра, но пътуването отнема час, защото автобусът обикаля навсякъде, по всички странични пътчета и прави предпазливи обходни маневри, сякаш иска да се промъкне в града тайно. Гледах през прозореца внимателно, за да разбера кога влизаме в Лихтенщайн, но така и не разбрах — установих, че сме в страната, едва когато видях табелата на Вадуц.
Всичко в Лихтенщайн е абсурдно. Най-напред, тази страна е абсурдно малка — само 1/250 част от Швейцария, която, разбира се, също е абсурдно малка. Това е последният оцелял фрагмент от Свещената Римска империя и е толкова невзрачна, че фамилията, която я управлява, не си е правила труда да дойде да я види цели 150 години*1. Има две политически партии, известни като „Червените“ и „Черните“, които имат толкова малко идеологически различия помежду си, че даже и девизът им е един и същ: „Вярваме в Бог, Принца и Отечеството“. Последният военен конфликт, в който страната е участвала, е бил през 1866 година, когато изпраща осемдесет души да се сражават срещу италианците. Никой не е бил убит. В действителност — това ще ви хареса — са се върнали осемдесет и един души, защото по пътя си намерили нов приятел. Две години след това, като си дал сметка, че Лихтенщайн не може да победи никого, Принцът разпуснал армията.