[*1 Замъкът във Вадуц става резиденция на принцовете на Лихтенщайн едва през XX в. Преди това династията управлява от резиденциите си във Фелдсберг, понастоящем в Чешката Република, и Виена. — Бел.ред.]
Още абсурди — това е най-големият производител на черва за колбаси и изкуствени зъби. Страната е безумен данъчен рай, единствената страна в света, в която са регистрирани повече фирми, отколкото е населението (макар че повечето от тези фирми съществуват само във вид на книжа в нечие чекмедже). Това е и последната страна в Европа, дала право на глас на жените (в 1984 година). Единственият затвор е толкова малък, че храната на затворниците се доставя от близък ресторант. За да получиш гражданство, трябва да се проведе референдум в селото на кандидата. Ако референдумът мине успешно, министър-председателят и неговият кабинет трябва, да гласуват решението и тъй като това никога не се случва, има стотици семейства, които живеят в Лихтенщайн от поколения, но все още са третирани като чужденци.
Вадуц не е кой знае колко живописен, но околността е пленителна. Градчето е в самото подножие на връх Алпшпиц, висок 2 200 метра. На един чукар над града беше кацнал кралския _Schloss_, който наподобяваше замъка на Злата магьосница от „Магьосникът от Оз“. Всеки път, щом вдигнех глава нагоре, очаквах да видя онези крилати маймуни да летят навън-навътре. Странно, но въпреки че съществува от векове като второстепенно градче, във Вадуц човек няма усещане за старинност. Градът изглежда така, сякаш е бил построен преди двайсет години, набързо — не точно грозен, но безличен.
Беше събота и главната улица беше пълна с големи мерцедеси от Швейцария и Германия. Вероятно богатите идваха през почивните дни да навестят парите си. В централната част имаше само четири хотела. Два от тях бяха пълни, но успях да си взема стая в третия — „Енгел“. Беше приятен, но скандално скъп за това, което предлага, а то не беше много — легло на буци, лампа за четене с крушка от двайсет и пет вата, никакъв телевизор, древно радио, от което очакваш да чуеш поредните сводки за сраженията през Втората световна война. Вместо това успях да хвана единствено някаква станция, която излъчваше полка, милостиво прекъсвана от намесата на немскоговорещ коментатор, прекалил с приспивателните (или с полката), ако се съди по накъсаната му реч. Говореше… сто… така… като човек, сграбчен от ужасен кошмар, което в известен смисъл си беше и самата истина.
Единственото достойнство на стаята беше, че имаше балкон с изглед към главния площад на града (всъщност, малка морава с паркинг за автомобили), и църквата по-нататък, към планините. Ако се наведях опасно над улицата и извиех врат под определен ъгъл, можех да видя замъка високо горе. Той все още е резиденция на принца, който е един от най-богатите хора в Европа и собственик на втората по изящество частна колекция картини, надмината само от тази на английската кралица, но това никак не грее зажаднелия посетител, защото замъкът е затворен за външни лица, а плановете да се направи нещо като национална галерия все още не са помръднали от нулевата точка. Парламентът дебатира по въпроса от почти двайсет години, но поне засега мисълта да се разделят с необходимите средства явно се струва на депутатите твърде болезнена, а и изглежда никой не смее да поиска от семейството на монарха (състоянието им се оценява на 1,3 милиарда долара) да бръкне в ковчежето и да извади малко сухо, колкото да се задвижат нещата.
Излязох навън, за да се разходя и да проверя възможностите за вечеря, които не бяха кой знае какви. Търговската част беше само две пресечки, магазинчетата бяха малки и продаваха сувенири, каквито човек тръпне да не получи за Коледа от роднините на жена си, така че и дума не можеше да става за шляене. Ресторантите бяха малко и или много скъпи, или неприветливо празни. Вадуц е толкова малък, че ако ходиш петнайсет минути в някоя посока, хлътваш в гората. Мина ми през ум, че няма причина човек да ходи в Лихтенщайн, освен, за да каже, че е бил там. Ако беше част от Швейцария (каквато на практика е, освен по име и по пощенските марки — и въпреки тях използва пощенските служби на Швейцария), никой нямаше и да си помисли да ходи там.
Минах по приятна, но безлична улица с жилища, чиито панорамни прозорци излъчваха синкаво сияние от телевизори, а след малко се оказах на черен път, сред равни, изорани ниви. Гледката назад, към Вадуц, се оказа неочаквано хубава. Мракът се беше спуснал внезапно, както става в планината, и на небето беше увиснала бледа луна с отхапано късче. Замъкът, осветен от жълти прожектори, се извисяваше властно над града, непристъпен и брулен от ветровете.