Пътят завърши в един Т-образен кръстопът за никъде, така че се върнах да хвърля още един поглед на града. Седнах да вечерям в ресторанта на хотел „Вадуцерхоф“. Два часа преди това най-тържествено ме бяха уверили, че хотелът е затворен, но ресторантът определено работеше, макар и да не беше препълнен, а хора откачаха ключове от куки в коридора и се качваха нагоре към стаите. Може би онези от хотела просто не са харесали вида ми или правилно са заподозрели, че пиша пътеписи и бих могъл да разкрия пред целия свят тайната, че храната в хотел „Вадуцерхоф“, на „Щадлещрасе“ номер 3, във Вадуц, не е много добра. Кой знае?
На сутринта се представих в трапезарията на хотел „Енгел“ за закуска. Беше обичайната континентална закуска — хляб, масло, нарязани студени колбаси и сирене, което не исках, но понеже влизаше в цената на стаята и предвид сумата, която искаха, просто се почувствах длъжен поне да изпразня една-две тубички с масло и да похабя малко сирене, ако не друго. Келнерът ми донесе кафе и попита дали искам портокалов сок.
— Да, моля — отговорих.
Това беше най-странният портокалов сок, който някога съм виждал. Имаше прасковен цвят и в него бяха накиснати червени власинки, като ганглии. Много приличаха на противните червени завъртулки, които понякога виждаме в жълтъка на яйцето. Дори нямаше вкус на портокалов сок, така че след две малки глътки на учтивост бутнах чашата встрани и се съсредоточих върху кафето и върху нарязването на шунката на миниатюрни, неизползваеми втори път парченца.
След двайсет минути застанах пред рецепцията, където любезната дама ми представи сметката, за да я прегледам, докато тя правеше разни ловки неща с кредитната ми карта и една машина за изцеждане. С изненада забелязах, че в сметката фигурират четири франка за портокалов сок. Четири франка са много пари.
— Извинете, но тук има четири франка за портокалов сок.
— Не пихте ли портокалов сок?
— Пих, но келнерът не ми каза, че се заплаща допълнително. Смятах, че влиза в закуската.
— О, не. Нашият портокалов сок е специален. Прясно изстискан. Той е… — Каза някаква немска дума, която, предполагам, означава „пълен с червени нишки“ — и тъй като е доста специален, цената му е четири франка.
— Добре, отлично, само че си мисля, че трябваше да ме предупредите.
— Но, сър, вие го поръчахте и го изпихте…
— Не съм го изпил. Имаше вкус на патешка урина. Освен това си мислех, че е безплатен.
Патова ситуация. Обикновено не правя скандали при подобни обстоятелства — най-често се връщам по тъмно и хвърлям тухла във витрината — но този път реших да заема твърда позиция и отказах да подпиша сметката, докато не махнат четирите франка. Бях готов дори да ме арестуват заради тях, макар че, признавам си, в един тревожен миг си представих как в затвора ми носят вечеря, как махам ленената салфетка от подноса и отдолу виждам чаша портокалов сок с цвят на праскова и шунка, нарязана на много малки парченца.
В края на краищата дамата се примири с доста повече снизхождение, отколкото вероятно заслужавах, но вдървената, всеопрощаваща усмивка, с която ме дари, когато ми връщаше кредитната карта ясно ми каза, че за мен никога повече няма да има стая в хотел „Енгел“, във Вадуц, и след като и „Вадуцерхоф“ беше затворен за мен до живот, ставаше очевидно, че току-що съм прекарал последната си нощ в Лихтенщайн.
Тъй като беше неделя, нямаше и помен от движещи се автобуси, така че нямах друг избор, освен да отида до Бухс — на десетина километра на север — пеша, но нямах нищо против. Беше чудесна пролетна сутрин. По цялата долина биеха църковни камбани, сякаш току-що е свършила някаква война. Стигнах по шосето до близкото село, Скаан, успешно предположих, че една странична алейка ще ме отведе до Рейн, а там открих чакълена пътека, по която стигнах до моста за Швейцария. Дотогава не бях прекосявал граница пеша и ми беше приятно. Нямаше никаква гранична охрана, освен една табела по средата на моста, която показваше формалната разделителна линия между Лихтенщайн и Швейцария. Наоколо нямаше жива душа, така че прекрачих линията напред-назад няколко пъти, заради новото изживяване.
Бухс, на срещуположния бряг на реката, беше не толкова заспал, колкото изпаднал в кома. Преди влака имах да убивам два часа, така че разгледах града хубаво. Това ми отне четири минути, с почивките. Всичко беше „_geschlossen_*1“.