[*1 затворено (нем.). — Бел.ред.]
Отидох на гарата и си купих билет за Инсбрук, после потърсих бюфета. Беше затворен, но работеше една сергия за вестници и отидох да я разгледам. Бях готов да си купя нещо за четене — неуморното броене на труповете на европейските селяни от четиринайсети век на Зиглер вече беше изгубило чара си — но единственото нещо на английски, което открих, беше неделното издание на „Ю Ес Ей Тудей“, издание, което винаги ме кара да си спомням едно вестниче, което получавахме в началното училище — „Моята седмична читанка“. Изумително е, че за „Ю Ес Ей Тудей“ се намират купувачи в Щатите, но идеята някой да отиде на сергията за вестници в Бухс, Швейцария, и да попита за него, ми се струваше сериозно предизвикателство към теорията на вероятностите. Помислих си да погледна вестника, колкото да видя резултатите от мачовете на бейзболната лига, но дамата зад сергията ме наблюдаваше с поглед, който подсказваше, че в Швейцария това може да е наказуемо престъпление.
Вместо това, отидох на моя перон, разтоварих раницата от гърба си и седнах на една пейка. Оставих клепачите си да са затворят и прекарах времето, като съчинявах швейцарски гатанки.
В: Кой е най-лесният начин да накараш един швейцарец да се търкаля?
О: Качваш го на някоя планина и го буташ.
В: Как можеш да разсмееш швейцарец?
О: Опираш пистолет в челото му и казваш: „Смей се!“
В: Кой в Швейцария може да е голям любовник?
О: Някой емигрант.
В: Как можете да познаете швейцарския анархист?
О: Не използва пощенски код.
В: Как се нарича сборище скучни хора в Швейцария?
О: Цюрих.
След като се отегчих от това, без някаква обяснима причина, се заех с гатанки за Хитлер и Ева Браун, но успях да измисля само една:
В: Какви са последните думи на Адолф Хитлер към Ева Браун.
а) Сети ли се да кажеш утре да не носят мляко?
б) Бум! Добре, сега е твой ред.
в) Добре, добре, ще се погрижа да нарекат на твое име марка малки електрически уреди.
Тогава дойде влакът. Качих се с доста голямо облекчение, доволен, че заминавам за още една нова страна.
Австрия
Минах през гарата в Инсбрук със странното чувство, че я познавам, нещо средно между „дежа вю“ и реален спомен. Не бях стъпвал в Инсбрук осемнайсет години и през това време не се бях сещал за него повече от един или два пъти, но сега, когато пристигнах, имах усещането, че откакто съм бил тук за последен път са минали ден-два, а не всичките тези години. Гарата сякаш изобщо не беше променена. Бюфетът беше там, където го помнех и все още предлагане гулаш с тестени топчета — ястие, което ядох четири пъти за три дни, тъй като беше най-евтиното и питателното в града. Топчетата бяха с размер на гюлета и много засищащи. И вкусът им беше подобаващ.
Взех си стая в малък хотел в центъра, „Златната корона“, и прекарах последните часове на следобеда като се разхождах под ко`сите слънчеви лъчи, които обливаха града със златна светлина. Инсбрук наистина е идеален малък град, със солидни барокови постройки и покриви, осеяни със заоблени кули. Градът е старателно запазен, но без контролираното усещане за музей на открито и разположението му е толкова близо до съвършенството, колкото човек може да си представи. В края на всяка улица виждаш декор от планини, мощни и покрити със сняг, под яркосиньо небе.
Минах по павирана пешеходна алея покрай река Ин — бърза, плитка и бистра като полирано стъкло — после през малък парк, наречен „Хофгартен“ и тръгнах из жилищните квартали след него — дълги, прави, сенчести улици със солидни триетажни къщи, които изчезваха в короните на дърветата. Много от тях — определено твърде много за такъв малък град — бяха лекарски кабинети и имаха излъскани табели, обявяващи _Dr. G. MUNSTER/ZAHNHARZT_ или _Dr. ROBERT SCHLUGEL/PLASTISCHE CHIRURGIE_ — клиники, в които си сигурен, че независимо от оплакването ти, ще те накарат да се съблечеш, да седнеш на масата за прегледи и да сложиш крака в стремената. Ярки трамваи, празни, ако не се брои ватманът, минаваха от време на време тежко, но всичко друго беше пълна тишина.
Мина ми през ум, че едно от първите ми впечатления за Европа, дойде от един филм, който гледах като малък, мисля, че се казваше „Беди с ангелите“. Беше безнадеждно сантиментална и лигава история за група розовобузи момчета с дяволити инстинкти и ангелски гласове, които си пробиваха път към Хора на виенските момчета. Филмът ми беше харесвал невероятно, защото по онова време и аз бях безнадеждно сантиментален и лигав, но трайно впечатление у мен остави не друго, а европейската обстановка — павираните улички, трамваите, напомнящи играчки, магазинчетата с подрънкващи звънчета над вратите, скромната, уютна обстановка в домовете на момчетата. Всичко изглеждаше така трогателно и очарователно старомодно в сравнение с лъскавия модерен свят, който познавах, че бях останал с впечатлението, че, някак си, Австрия е по-европейска от останалата Европа. И сега, в Инсбрук, пак имах същото усещане. За първи път от доста време — и определено за първи път, откакто пътувах сега — изпитах остро чувство на удивление, че съм на това място, по тези улици, че съм в това тяло, по това време. Изживяването ми се стори странно вълнуващо. Сега бях в Европа.