Върнах се в хотела по главната улица на града, Мария Терезиенщрасе. Беше хубава градска артерия и си струва да се разходиш по нея, стига да не позволяваш погледът ти и за секунда да се задържи върху някоя от десетките витрини, на които са изложени баварски женски носии и къси панталонки с тиранти, бирени халби с метални капаци, островърхи шапки с пера на периферията, дълги лули и издялкани на ръка религиозни сувенири. Не мисля, че някоя друга малка част от света може да носи по-голяма отговорност от Тирол за купищата ненужни дрънкулки, които ни заливат, а изобилието им тук потискащо напомня, че си сред хора, които харесват такива работи.
Това е лошата страна на Австрия. Импулсът, който кара хората да запазват миналото в градовете си, ги кара и да го запазват в сърцата си. Никой не се е вкопчил така силно в бившата си слава, както австрийците, и тъй като тази слава включва едни от най-противните моменти от историята, това едва ли е най-привлекателната им черта.
Те са кошмарно консервативни. Спомням си, че с Кац, докато пътувахме на автостоп из Австрия, се запознахме с двама германци на нашата възраст, Томас и Герхард, които бяха тръгнали на автостоп от Берлин за Индия, за да търсят духовно просветление и добра дрога. Направихме си заедно лагер в един висок алпийски проход, някъде по пътя между Залцбург и Клагенфурт, а вечерта отидохме до близкото село, в което ни очакваше съвършена странноприемница, с ламперии от черно дърво, камина със заспало куче отпред и пълна с червендалести бачкатори, които размахваха халби бира. Ядохме наденички с горчица и пихме много бира. Беше много весело.
Спомням си, че после, късно вечерта, седях светнал от пиене и си мислех колко хубаво е това място и колко дружелюбни са австрийците — усмихваха ни се приветливо и от време на време вдигаха чаши за наздравица — когато изведнъж двамата германци се наведоха към нас и тихо ни казаха, че сме в опасност. Австрийците изглежда ни се подиграваха. Без да си дават сметка, че двамата от компанията ни разбират всичко, което си говорят, приказваха свободно — всички: мъжете, жените, цялото шибано село — как ще ни изведат в пущинаците и, както Герхард преведе, „ще ни острижат косата и ще ни набодат на вилите“.
След това всички се разтресоха в бурен смях. Герхард също се поусмихна и преведе: „Казват, це мозе би сте ви накарат да ядете конски лайна“.
— Страхотно — отбеляза Кац. — Като че ли не ядох предостатъчно лайна през това пътуване.
Въртях главата си като перископ. Веселите усмивки се бяха превърнали в демонски гримаси. Един мъж срещу мен вдигна халбата си за наздравица и ме погледна с очи, които казваха: „Надявам се, че харесваш конски лайна, приятел“.
Обърнах се към Герхард.
— Не трябва ли да извикаме полицията?
— Мисля, це онзи мъз там е от полицията.
— Страхотно — каза Кац още веднъж.
— Май трябва да отидем до вратата колкото мозе по-спокойно и после да бягаме, как казвате… колкото ни дърат краката.
Станахме, без да си допием бирите, отидохме небрежно до вратата, като кимахме на потенциалните си нападатели, а после хукнахме като обезумели. Чухме как поредния взрив от смях изкърти вратата на странноприемницата от пантите й, но никой не скочи да ни преследва, а хрускането на конски лайна между зъбите за мен си остава, слава Богу, слава Богу, слава Богу, завинаги в сферата на въображението.
По-късно, когато лежахме в спалните си чували на росната ливада под хиляди звезди, под назъбените планини, очертани на фона на малко по-светло небе, в наситения с мирис на прясно окосена трева неподвижен нощен въздух, подхвърлих, че никога не съм виждал такова красиво място.
— Тва е проблемът на Австрия — каза Томас, неочаквано разпалено, защото това бе едно от малкото неща, за които отвори уста изобщо. — Цудно красива страна, но е пълна със сибани австрийци.
На следващия ден пътувах до Залцбург. Оказа се трудно да харесам града, което ме изненада, защото имах хубави, макар и малко смътни спомени от него. Беше пълен с туристи и с магазини, които предлагаха неща, които само туристите биха могли да желаят — тиролски боклуци, алпийски боклуци, боклучиви боклуци и, най-вече, моцартови боклуци: шоколади с Моцарт, марципани с Моцарт, бюстчета на Моцарт, карти за игра с Моцарт, пепелници с Моцарт, напитки с Моцарт. Стори ми се, че имаше прекалено много строежи и ремонти по улиците, които изпълваха града с прах и шум. Имах чувството, че за вечни времена ще трябва да минавам по дъски над временни изкопи.