Всъщност не каза това, защото, точно когато се канеше да ми отговори, самотният посетител в ъгъла му изломоти нещо, което, мисля си, беше нещо от рода на: „Ей, жалко, плоскоглаво еленско лайно, какво трябва да се случи, за да дойдеш да ме обслужиш?“, защото келнерът тропна чинията ми обратно на масата толкова рязко, че приборите подскочиха, отиде право при мъжа и започна яростно да го дърпа за ръкава и раменете, после да го бута, докато най-накрая, с огромно усилие не го изтласка до вратата и не го изхвърли вън, на снега. Когато се върна, келнерът изглеждаше зачервен и ядосан. Казах му шеговито: „Надявам се не изпращате всичките си клиенти така“, но той явно не беше в настроение за любезности, така че се запъти намусено към бара, а аз не успях да науча как човек би могъл да се позабавлява в Хамерфест, освен да пали телефонни указатели, да обижда келнера и да плаче.
В единайсет и половина, когато в бара все още беше мъртвило, излязох вън, за да видя дали изобщо някъде има живот. Вятърът бе утихнал, но наоколо нямаше жива душа. В прозорците грееха празнични светлини, но не се виждаше някой да празнува зад тях. Тогава, малко преди полунощ, когато се канех да се върна в хотела, се случи нещо странно. Всички хора, от всички къщи, излязоха на улицата и започнаха да палят фойерверки — големи, индустриални по размери фойерверки, които свистяха в небето, изтрещяваха оглушително и пълнеха въздуха с цветове и искри. В продължение на половин час, от целия полуостров излитаха фойерверки, трещяха, блестяха над пристанището и падаха в морето, изгорели. Тогава, точно трийсет минути след като всичко това започна, всички се прибраха по домовете си и Хамерфест отново потъна в сън.
Дните минаваха. Поне по три пъти всеки ден правех дълги разходки и оглеждах небето, за да видя Северното сияние, а вечерите излизах всеки час, за да проверя дали нещо не се случва, но уви. Понякога се будех посред нощ и гледах през прозореца, но въобще не видях каквото и да било. Веднъж-два пъти на ден валеше сняг — тлъсти, пухкави снежинки, като в някое телевизионно шоу — а през останалото време небето беше чисто. Всички ми казваха, че времето е идеално за наблюдения на Северното сияние. „Трябваше да дойдеш малко преди Коледа — беше страхотно“, казваха ми и дори ме уверяваха, че довечера почти сигурно ще е голямата нощ. „Излез вън към единайсет. Тогава ще видиш“, уверяваха ме. Така и не стана.
Когато не се разхождах и не гледах небето, пиех бира в хотела или четях в стаята си, в леглото. Веднъж-два пъти опитах да гледам телевизия. В Норвегия има само една телевизионна мрежа и тя е стъписващо лоша. Не само че отделните програми са тъпи — в това отношение биха печелили награди — но и цялата работа е удивително недоизпипана. Филмите свършват и след това трийсет секунди гледаш издраскани светли кръгчета, каквито се получават, ако баща ти не дотича достатъчно бързо до домашния кинопрожекционен апарат, когато перфорацията на лентата се прокъса. После изведнъж прожекторите осветяват говорителя, видимо стреснат, сякаш тъкмо се е канел да направи нещо, което не би искал да види цялата нация. Говорителите, винаги хубави млади мъже или жени с ярки сака и скулптирани коси, изпълват дългите интервали между програмите, като показват безкрайни заставки с кадри от най-важното, което остава до края на вечерта — документален филм за добиването на полезни изкопаеми в Нарвик, историческа драма от времето на Наполеон, в която главните герои носят мустаци, които подчертано не са техни и се разхождат надуто, сякаш някой им е поставил ректално кол от ограда (но полагат усилия това да не навреди на актьорското им изпълнение), после джаз концерт на Кадетите на ритъма, водени от Зиги Вуртмюлер. Най-доброто, което може да се каже за норвежката телевизия е, че ти създава усещане за кома, без обичайните съпътстващи тревоги и дискомфорт.
Започнах да се чувствам така, като че ли някой доктор ми е казал да отида някъде и да се отдам на пълна почивка („на някое наистина отегчително място, където въобще няма какво да правиш“). Никога дотогава не бях спал толкова дълго и така добре. Никога дотогава не бях имал толкова свободно време за мързелуване. Оставаше ми време да правя какво ли не — да изнизвам връзките на обувките си и да ги нанизвам пак, докато двете станат _идеално_ равни, да преподреждам съдържанието на портфейла си, да се разправям с космите в носа си, да правя дълги списъци на нещата, които бих направил, ако имаше какво да правя. Понякога седях на ръба на леглото, с лакти на коленете и просто гледах наоколо. Често си говорех сам. Предимно обаче правех дълги разходки в студа, гледах мрачно неосветеното небе, после се отбивах в кафенето на Кокен, със запотените му прозорци и щедра топлина.