Улиците на стария град, сбити между река Залцах и планината Мьонхсберг, несъмнено са странни и привлекателни, но са толкова непоносимо лигави, че предизвикват непрекъснати пристъпи на сухо повдигане в стомаха. По „Гетрайдегасе“, мястото, където се е родил Моцарт, над всички магазини висяха едни напомнящи бисквитки табели, включително и над, Бог да ни е на помощ, местния „Макдоналдс“ (в орнаментите на табелата като арка беше вплетено златно „М“), като че ли искаха от нас да си мислим, че са предлагали хамбургери на това място още от Средните векове. Паднах на колене и започнах да си блъскам тавата в паважа.
Нямам нищо против в европейските градове да има „Макдоналдс“, наистина нямам, само че не бива и да забравяме, че фирма, която може да избере за свое рекламно лице малоумен клоун на име Роналд Макдоналд, не може да бъде критерий за свястно корпоративно представяне.
Хората от „Макдоналдс“ се нуждаят от напътствие. Трябва да им се обясни, че Европа не е Дисниленд. Трябва да се инструктират да наемат подходящи помещения на задните улички и да им се наложи — без алтернатива — външен дизайн, който отговаря на функциите и същевременно е достатъчно сдържан. Трябва да прилича на обикновено европейско бистро, може би с червени завеси и декоративен аквариум, като нищо отвън не напомня, че вътре има „Макдоналдс“, освен дискретните златни М-та на витрините и непрекъснатия поток от хора с огромни задници навън и навътре. И като стана дума за това, трябва още да им се напомни да не дават на всеки клиент равни на собственото му тегло картонени кутии и хартия за боклука. И, най-накрая, трябва да обещаят да застрелят Роналд. На „Макдоналдс“ трябва да се позволи да функционира в Европа, само след като изпълни всичките тези условия — не преди това.
Главният площад на Залцбург, Моцартплац, беше удивително грозен за град, който се гордее с красотата му — голяма асфалтова площадка, очарователна колкото паркинг пред супермаркет, удивително мръсна статуя на великия композитор, няколко изпочупени пейки, около всяка от които имаше шумна група тринайсетгодишни италианци, на които хормоналният дисбаланс на юношеството явно оказваше вредно въздействие. Беше ужасно.
Изненада ме това, че си спомнях Залцбург като красив град. Тъкмо в Залцбург с Кац срещнахме Герхард и Томас, в един бар близо до Моцартплац, и толкова се зарадвах, че някой ще облекчи постоянното присъствие на Кац, че вероятно именно тази радост е разкрасила спомените ми. Във всеки случай, сега в стария град не съзрях нищо, освен кошмарни магазини за сувенири, предимно чуждестранни ресторанти и барове, които придаваха чар колкото „Пица Хът“ на старата „Карнаби стрийт“ в Лондон.
Когато прекосих реката до по-модерния десен бряг, установих, че харесвам Залцбург повече. Дълга, тиха крайбрежна улица с големи къщи и чудесни изгледи към стария град — старинните покриви, трите кули на катедралата и голямата, невероятно тежка на вид крепост Хоензалцбург, потънала във върха на ниската планина отзад. Търговските улици на новия град бяха далеч по-интересни и привлекателни, а и по-истински от историческите си посестрими от другата страна на реката. Пих кафе в _Konditorei_*1 на „Линцергасе“, където всеки член на персонала посрещаше всеки клиент със сърцато „_Gruess Gott!_“*2. Напомняше „Бар Наздраве“, когато влиза Норм, само че го правеха с всеки клиент, включително и с мен, което ми се стори чудесно. След това вечерях добре, изпих две бири, направих дълга вечерна разходка покрай реката и си помислих, че в края на краищата Залцбург никак не е лошо място. Само че повечето хора не идват в Австрия заради Залцбург.
[*1 сладкарница (нем.). — Бел.ред.]
[*2 Помози Бог! (нем.). — Бел.ред.]
Виена е на около 300 километра на изток от Залцбург и пътувах до там цялата сутрин и половината следобед. Съществува странно устойчив мит, че европейските железници са бързи и ефективни и че е мечта да пътуваш с тях. Железниците в Европа често са много бавни и повечето не са се отказали от архаичното разделяне на вагоните на купета. Някога си мислех, че това е много забавно и приветливо, само че човек скоро си дава сметка, че всъщност е като да чакаш няколко часа в чакалня лекар, който никога няма да дойде: Принуден си да изтърпяваш неловка близост с непознати хора, което винаги ме е смущавало. Ако решиш да направиш каквото и да било — да извадиш нещо от джоба си, да потиснеш прозявка, да бръкнеш в раницата си — всички вдигат очи към теб, за да видят какво си наумил. Няма място за никакво уединение и, разбира се, по никакъв друг повод всичките онези непобедими недостатъци на човешкото тяло не могат да се загнездят така непоколебимо в централната част на мозъка ти — стисната пръдня, три и половина квадратни метра плат от боксерки, който някак си се е натикал в задника ти, люспата от овесена ядка, която необяснимо как се е мушнала дълбоко в лявата ти ноздра и те дразни. Най-много исках да се добера до люспата.