Сърбежът беше станал неописуем. Копнеех да мушна пръст в носа си толкова дълбоко, сякаш си чеша темето отвътре. Разбира се, бях безпомощен, като човек без ръце.
Дори трябва да внимаваш какво мислиш. Без някаква причина, която бих могъл да обясня, освен че може би бях прекалено вглъбен в телесни проблеми, си спомних един редактор, с когото работех заедно в бизнес секцията на „Таймс“. Ще го наричам Едуард, защото така се казваше. Едуард беше луд, колкото си иска, и имаше някои поразителни особености, което в онези дни на разцвет, преди Рупърт Мърдок да купи вестника, това не беше пречка човек да бъде назначен на работа в редакцията и дори да се издигне до висок пост. Една от онези, които си спомням най-добре, беше навикът му късно вечер, след като затворят борсите в Ню Йорк и няма кой знае какво да се прави, да изправя половин дузина кламерчета и да си бърка с тях в ушите. Не става дума за деликатно почесване. Наистина забиваше кламерите в ушите си и ги въртеше с два пръста, като че ли търсеше радиостанция. Отстрани изглеждаше злокобно, но Едуард сякаш изпитваше невероятно удоволствие. Понякога очите му се обръщаха нагоре и от устата му излизаха гъргорещи звуци на екстаз. Предполагам, мислел си е, че никой не го гледа, но всички ние седяхме зад него онемели. Веднъж, по време на един особено интензивен сеанс, когато кламерчето влизаше все по-дълбоко и по-дълбоко, сякаш се е забило, Джон Прайс, заместник главният редактор, подвикна:
— Едуард, ще ти помогнем ли, ако някой от нас дръпне от другата страна?
Мислех си за тази случка, докато влакът тракаше през безкрайната австрийска провинция и се засмях на глас — неочаквано налудничаво прихване, което изненада мен самия не по-малко от тримата ми спътници. Веднага закрих устата си с ръка, но смехът — неловък, неудържим — продължаваше да се лее. Спътниците ми ме гледаха, сякаш току-що съм повърнал върху ризата си. Единствено с гледане през прозореца и усилено концентриране в продължение на двайсет минути успях да се съвзема и отново да се върна към по-сериозните издевателства на овесената люспа в носа ми.
На огромната гара „Вестбанхоф“ Във Виена, платих, за да ми намерят стая, после тръгнах към центъра на града по дългата и грозна „Мариахилферщрасе“ и се питах дали не са ме заблудили за прелестите на Виена. В продължение на два километра и половина от гарата до „Рингщрасе“, улицата беше пълна с бедняшки на вид магазини за преоценени стоки, като онези, в които продават направо от кашоните, и съответстващите им клиенти. Беше ужасно, но когато наближих до двореца Хофбург и навлязох във вълшебния пръстен на „Рингщрасе“, имах чувството, че слънцето се е показало иззад облак.
Хотелът ми, „Вандл“, не беше кой знае колко хубав и приветлив, но беше разумно евтин и тих, а и като допълнително преимущество се намираше почти в идеалния географски център на града, точно зад бароковата църква „Св. Петър“, и само на половин пресечка от „Грабен“ — една от двете големи търговски пешеходни улици, които минават в сърцето на Виена. Другата е „Кертнерщрасе“, която се влива в Грабен под прав ъгъл на катедралния площад. Двете са най-добрите пешеходни търговски артерии в Европа. „Строгет“ може да е най-дългата, други може да имат малко по-интересни сгради, някои може да са една идея по-елегантни, но никоя друга не е всичко това. След минути разбрах, че ще харесам Виена.
Най-напред отидох в катедралата „Св. Стефан“. Отвън беше величествена, готическа, но вътре ми се стори странно безжизнена — да те побият тръпки — а и доста занемарена. Месингът беше потъмнял и нелъснат, мраморът изглеждаше тежък и мъртъв, сякаш някой беше изсмукал естествения му вътрешен блясък. Изпитах облекчение, когато отново излязох вън.
Отбих се в близко кафене, за да изпия чаша кафе и да изям парче торта с 15 000 калории, а и за да планирам нападението си над града. Имах пътеводител за Виена, в който се мъдреше следният съвет: „Във Виена е най-добре музеите да се разглеждат един по един.“ Е, много благодаря, помислих си. През всичките тези години разглеждах музеите по два наведнъж и все не можех да разбера защо се чувствам потиснат.