Реших да започна с Музея за история на изкуството. Беше страхотен — обширен, величествен, пълен с велики картини. Наред с това, прилагаха много добра система. Във всяка зала има етажерка с картички, на които на четири езика, по избор, се разказва за историята на картините в залата. Обикаляш из залата с картичката, четеш какво пише за тях в картичката, а преди да излезеш, я оставяш на мястото й. В следващата зала вземаш друга картичка. Казах си, че е страхотна идея.
Единственият проблем ври този музей е, че е огромен. Просторните му зали продължават и продължават една след друга и още преди да съм разгледал и една трета, вече почувствах музейна умора. При такива обстоятелства, особено когато съм платил цяло състояние, за да вляза, започвам неволно да давам субтитри на картините — Саломе, която получава на тепсия главата на Йоан Кръстител, казва: „Не, поръчах двоен чийзбургер“, а изнервеният Св. Себастиян скимти: „Предупреждавам ви, момчета, ако още някой изстреля по мен стрела, ще го издам“. Този път обаче направих нещо, което изненада и мен самия — тръгнах си, като реших да дойда по-нататък през седмицата, независимо от високата цена.
Вместо това, отидох в музея на тютюна, който не беше далеч. И той беше скъп. Повечето неща във Виена са. Входната такса беше двайсет шилинга — две-трети от тази на Музея за история на изкуството, но едва ли беше две-трети по-добър. В две не много големи зали имаше десетина витрини, натъпкани със стари лули (включително и няколко гротескно антисемитски), пури, кибрити, цигари и цигарени кутии. По стените на по-голямата от двете зали бяха подредени картини със съмнителни художествени качества и с малко общо помежду им, ако не се брои фактът, че един или няколко от изобразените хора пушеха. Не го препоръчвам.
Трябва да кажа, че не препоръчвам и „Албертина“. Той беше още по-скъп — четирийсет и пет шилинга. За тези пари бих очаквал да ми позволят да си тръгна с някоя от изложените картини. Платих си обаче, без да недоволствам, защото някъде бях чел, че в Албертина се пази една от най-добрите световни колекции графично изкуство, което по една случайност много харесвам, но в действителност не е изложено почти нищо. Сградата е огромна, но изложбените зали са натикани в две малки помещения отзад, със скърцащи подове и рисуващи студенти, и незначителни картини от предимно никому неизвестни художници.
Сергията за картички отвън беше пълна с картини от „колекцията на Албертина“, от художници като Рубенс и Дюрер, но вътре не ги бях видял. Жената на сергията не знаеше английски и когато вдигнах една картичка с картина на Дюрер и я попитах къде е оригиналът, тя отговори с раздразнението, което, както се говори, било характерно за виенчани: „_Ja, ja, das ist ein postcard_“, сякаш я бях попитал: „Извинете, това пощенска картичка ли е или нещо за закуска?“ и отказваше да схване въпроса ми, докато накрая нямах друг избор, освен да я прасна по главата и да си тръгна.
Като изключим нея обаче, не намерих виенчаните да са груби или нахални, което доста ме разочарова, защото многократно бях чувал, че те са най-неприятните хора в цяла Европа. В „Двуглавия орел“, чудесният разказ на Стивън Брук за Виена, Будапеща и Прага, авторът отбелязва, че е срещал множество чужденци, живеещи в града, които твърдят, че по улицата са ги упреквали за преминаване на червено или че позволяват на децата си да ходят с разкопчани палта. Освен това Брук отбелязва, че келнерите и служителите в гардероба на известното кафене „Ландтман“, на „Рингцрасе“, до Бургтеатър, те „третират като че ли си лайно“ и това е по-близо до собствения ми опит. Не се чувствах точно като екскремент, но келнерите определено се държаха надменно и с чувството за превъзходство, което е характерно за определен тип келнери в Европа. Когато бях по-млад, това винаги ме стряскаше, но сега си мисля: „Е, добре, след като си толкова велик, как така аз си седя на стола, а ти ме обслужваш? Да си говорим честно, ако кариерата ти не съдържа нищо по-особено от това да разнасяш подноси с храна напред-назад между кухнята и залата за хранене по цял ден, едва ли може да си нещо повече от който и да било друг, нали? Освен, може би, брокерите на недвижими имоти.“
Като цяло, кафенетата във Виена бяха най-голямото разочарование за мен. Достигнал съм възрастта, на която представата за страхотно прекарване се изчерпва с това, да седиш половин ден с чаша кафе и вестник, така че пълният с кафенета град би трябвало да ми е изцяло по мярка. Бях очаквал да са по-особени, пълни с опушен чар и ексцентрични типове, но се оказаха най-обикновени ресторанти. Кафето беше добро, но не кой знае какво, а обслужването беше общо взето бавно и винаги навъсено. Наистина, дават вестници, но какво от това? И аз мога да раздавам вестници.