Дори кафе „Централ“, в което Троцки е лентяйствал часове наред всеки ден, се оказа разочарование. Имаше някаква атмосфера — сводести тавани, мраморни маси, пианист — но кафето беше трийсет и четири шилинга чашката, а обслужването не се отличаваше с нищо. Въпреки това харесах историята за двамата виенчани, които седели в кафе „Централ“ и бистрели политиката. Единият, който току-що се бил върнал от Москва, казал, че много скоро в Русия ще има революция. „Сериозно? — отговорил другият, изпълнен със съмнения и кимнал към вечно бездействащия Троцки. — И кой ще я юди? Той ли?“
Единственото приятно кафене, което открих, беше „Хавелка“, недалеч от хотела ми. Беше удивително място — старо, чорлаво и толкова тъмно, че се придвижих до масата пипнешком. Навсякъде бяха разхвърляни вестници, хванати в рамки, напомнящи тупалки за килим. Едно застаряло момче, облечено по-скоро като бояджия, а не като келнер, ми донесе чаша кафе, без да ме пита дали искам, а когато разбра, че съм американец, започна да събира броевете на „Ю Ес Ей Тудей“.
— О, не, благодаря — казах му аз, когато ми донесе половин дузина. — Хвърлете тези в огъня и ми донесете някой вестник.
Само че май не беше наред със слуха, защото отново тръгна из кафенето и струпа на масата ми още броеве.
— Не, не — запротестирах. — Тези служат само за опаковка.
Той обаче продължи да носи, докато не натрупа пред мен куп, висок половин метър. Дори отвори един брой и го нагласи пред мен, така че нямах избор, и започнах да пия кафето си и да чета материали за Вана Уайт*1, Силвестър Сталоун и други велики мислители на нашето време.
[*1 Вана Уайт — манекенка, изпълнителка на второстепенни филмови роли, водеща на популярно телевизионно шоу. — Бел.ред.]
Виена несъмнено е най-величественият град, който някога съм виждал. По цялата „Рингщрасе“ има колосални сгради, които обявяват имперското минало — парламентът, съдебната палата, музеят за естествена история, музеят за история на изкуството, операта, Бургтеатър и, най-вече, Хофбург, с неговите 2 600 стаи. Всички те много си приличат — могъщи колони от гранит и варовик, с войнствени скулптури по корнизите на покривите и фронтоните. Ако някой марсианец дойде на земята, без колебание ще кацне във Виена, защото ще реши, че е столица на планетата.
Едно от нещата, с които човек трябва да свикне във Виена е това, че река Дунав няма нищо общо с града. Тя е толкова далече от центъра, че дори не е отбелязана на повечето туристически карти. Един следобед опитах да стигна до нея пеша, но така и не успях. Стигнах само до Пратера, известния парк, който стигаше до Дунава в далечния си край, но е толкова огромен, че след половин час ми се стори безпредметно да продължавам да крача с болящи крака, само и само, за да потвърдя с очите си нещо, което съм чел стотици пъти — че Дунавът изобщо не е син. Минах по дължина през парка, по една дълга, права алея, наречена Хаупталее, покрай игрища, люлки, стадион, кафенета и ресторанти и най-накрая увеселителния парк с фамозното виенско колело — онова, което Орсън Уелс и Джоузеф Котън прославиха в „Третият“. Една табела до виенското колело, известният _Riesenrad_, разказваше историята му на немски. Построено е през 1896 — 97 година от англичанин на име Уолтър Басет, отбелязах с чувство на гордост от името на моите съседи и приятели. Предполагам, че старият Уолтър е имал нужда от помощ, защото размерите на колелото са внушителни. Струваше двайсет и пет шилинга да се качиш, само че не работеше. В останалата част на парка обаче бизнесът вървеше на пълни обороти, макар и да не мога да си обясня защо — приличаше на бунище.
Късно следобед отидох в музея на Фройд, в някогашния му апартамент на „Берггасе“, на малко повече от километър от центъра на града. „Берггасе“ сега е обикновена и доста мрачна улица, макар че семейство Фройд е живяло с известен стил. Апартаментът има шестнайсет стаи, но само четири от тях са отворени за посещения и в тях почти няма мебели, оригинални или други, а само някои лични дреболии на Фройд — шапка и бастун, лекарската му чанта, сандък за пътуване. Това обаче не пречи на тръста, който управлява музея, да иска по трийсет шилинга, за да го разгледаш.
Четирите стаи са почти напълно празни, ако не се броят 400-те снимки и фотокопия на документи по стените, свързани с живота на Фройд. Някои от тях, трябва да кажа, са направо нелепо периферни — например, „Мойсей“ на Микеланджело, който възхитил Фройд при едно от пътуванията му до Италия и снимка на Сара Бернар, която беше там не защото Фройд я е лекувал, спал с нея или дори познавал, а защото веднъж гледал нейно представление. Почти всички лични вещи на Фройд, събирани през петдесетте години, които е прекарал в този апартамент — библиотеката му, 2500 класически скулптури, мебелите му, фамозната кушетка за консултации — сега се намират в далеч по-добър музей, в Хампстед, защото, разбира се, Фройд е бил изгонен от Виена от надпетите две години преди да умре.