Взех автобус от летището и скоро застанах на пристанището, изпълнен с нерешителността, която обзема човек, внезапно попаднал в чужда страна, когато към мен се приближи жена на повече от средна възраст и ме попита тихо, сякаш ми предлагаше нещо нелегално:
— _Zimmer_? Room? Искаш?
— Да, моля — отговорих и изведнъж си спомних, че с Кац си бяхме намерили стая точно по този начин. — Колко?
— Десет хиляди динара — каза жената.
Пет долара. Обичам такива сделки. Помислих си за възможността да има петима големи синове, които ме чакат у дома, за да ме удушат и приберат парите ми — отдавна предполагам, че ще свърша точно така: обран и изхвърлен в морето, след като някой непознат ми предложи неустоима сделка — но жената беше честна на вид, а и трябваше да приеме на доверие, че не съм убиец психопат.
— Добре — казах. — Да вървим.
Взехме автобус, за да стигнем до квартала й, на около двайсет минути нагоре по полегат хълм и слязохме на някаква неподлежаща на описване уличка с къщи, някъде в задната част на града. Жената ме поведе надолу по сложна плетеница от стълби и слънчеви улички, пълни с кльощави котки. Ако искаш да се измъкнеш от някого, би използвал подобен маршрут. Никак нямаше да се изненадам, ако беше поискала да завърже очите ми. Най-накрая минахме по една дъска над тесен трап, прекосихме двор без трева и влязохме в четириетажна къща, която изглеждаше недовършена. До стълбата имаше бетонобъркачка. Започнах да изпитвам съмнения. Мястото беше идеално за засада.
— Ела — каза жената и я последвах нагоре, до последния етаж, където живееше. Апартаментът беше малък и семпло обзаведен, но безупречно чист и проветрен. Край масата в кухнята-всекидневна, седяха двама мъже по на двайсет и няколко години, по тениски, които бегло приличаха на горили. О-хо-о, помислих си и небрежно бръкнах в джоба, в който държах швейцарското армейско джобно ножче, макар и да бях наясно, че при идеални условия са ми нужни около двайсет минути, за да открия острието и да го отворя. Ако тези типове бяха решили да скочат върху мен, щях да се отбранявам я с клечката за зъби, я с ножичката.
Всъщност, оказаха се свестни момчета. Не е ли светът страхотно място? Бяха синове на жената и знаеха малко английски, защото работеха като келнери в града. Едното се беше върнало от работа и ми предложи да ме откара с колата си, ако искам. Приех с благодарност, заради разстоянието и заради значителната си несигурност по отношение на местоположението си. Облече червено келнерско сако и ме отведе до прашна синя Шкода, паркирана на близка улица, запали мотора и потегли със скорост, от която задницата щеше да изпадне, а аз трябваше да се хвана с две ръце за дръжката на вратата.
— Малко закъснявам — обясни младежът, след като прогони група възрастни пешеходци от една „зебра“ и връхлетя в улица с натоварено движение, без да погледне дали има коли. Имаше, но щедро му дадоха предимство, като отбиха встрани към околните сгради. Остави ме на пазара и изчезна, преди да успея да кажа „благодаря“.
Сплит е чудесен град, с красиво пристанище и изглед към Адриатика, с няколко красиви зелени островчета на километър-два навътре в морето. Някъде там беше Вис, където с Кац прекарахме почти чудесна седмица. Една сутрин седяхме в кафене на открито и се опитвахме да потушим махмурлука с кафе, когато две момичета, шведки, дойдоха при нас и весело ни поздравиха: „Добро утро! Как сте днес? Елате с нас. Ще ходим с автобус до другата страна на острова.“
Без повече покани, станахме и тръгнахме. Ако видите тези момичета, и вие ще тръгнете. Бяха невероятни — здрави, загорели от слънцето, с невероятно свеж аромат, меки отвсякъде, с чудесни зъби и тела, оформени от любящ бог. Докато крачехме зад тях и масажирахме очи в перфектните полукълба на задните им части, заговорих на Кац:
— Познаваме ли ги?
— Не знам. Май снощи говорихме с тях в бара до казиното.
— Не сме ходили в бара до казиното.
— Ходихме.
— Ходихме ли?
— Аха.
— Сериозно?
Не помнех нищо от предната нощ, освен редицата бири „Бип“, която се нижеше пред мен като на конвейер за бутилиране. Свих рамене, по младежки безразличен към факта, че ако продължавам да неутрализирам мозъчни клетки с такова темпо, след седемнайсет години щях редовно да се озовавам на разни места, като килера или бараката за сечива, да зяпам съдържанието им и да се чудя какво, по дяволите, ме е накарало да отида там.