Стигнахме до другия край на острова с друсащ автобус, до рибарско село на име Комижа, плувахме дълго в топлото море. Изпихме по две бири в една кръчма край брега, върнахме се с друсащия автобус до градчето Вие, пихме още бири, поръчахме вечеря, пак пихме бири, разказвахме си разни истории, сравнявахме живота си, влюбихме се.
Поне аз, де. Казваше се Марта. Беше на осемнайсет, тъмнокоса, от Упсала, и за мен беше най-прекрасното същество, което някога съм виждал — макар че, трябва да кажа, на този етап от пътуването дори Кац, в някои отношения, ми се струваше не чак толкова лош. Така или иначе, мислех, че е красива, а чудото беше в това, че и тя съзираше някакъв чар в мен. С другото момиче, Труди, се напиха доста бързо, станаха бъбриви и през повечето време си говореха на шведски, но това беше без значение. Седях с опряна на дланта си брадичка и зяпах тази шведска фантазия, безнадеждно хлътнал, и само от време на време идвах на себе си да преглътна малко лиги и да пийна глътка бира. Понякога тя слагаше длан на голия ми лакът и хормоните ми пощуряваха, а веднъж ме погледна и разсеяно докосна бузата ми с опакото на ръката си. Бях готов да продам майка си за робиня на галера и да забия нож в бедрото си за нея.
По-късно вечерта, когато Кац и Труди отидоха до тоалетната, Марта се обърна към мен, рязко ме дръпна към себе си и попи устата ми с език. Имах чувството, че съм лапнал жива риба. След малко ме пусна и със странно, отнесено изражение прошепна:
— Обезумявам от страст.
Не успях да намеря думи, за да изразя високата си оценка. След това стана най-ужасното. За миг в очите й се появи някакъв уплах, сякаш я бяха улучили със снайпер. Затвори очи и се свлече безжизнено от стола.
Гледах я безмълвно в продължение на дълъг миг, после извиках:
— Не постъпвай така с мен, Господи!
Но тя беше безчувствена за околния свят, сякаш я беше ударил тежкотоварен камион. Погледнах небето и казах:
— Как може да постъпиш така с мен? Аз съм католик!
Труди се върна и зачурулика майчински:
— Ай, ай, ай, май трябва да я отведем да си легне.
Предложих й да занеса Марта до хотела им, с идеята, че бих могъл все пак да докосна с треперещи длани великолепния й задник — само за миг, разбирате, колкото да ми даде сили да доживея до края на столетието — обаче Труди, несъмнено доловила намеренията ми, не искаше и да чуе. Беше силна като парен локомотив, и преди да гъкна, метна Марта на рамото си и изчезна в тъмната улица, като остави след себе си отекващо „лека нощ“.
След като изчезнаха, вперих мрачен поглед в бирата пред себе си. Кац дойде и веднага разбра, че тази вечер няма да има чифтосване без дрехи по огрян от луната плаж.
— И какво да правя сега? — попита той и се стовари на стола. — Нахвърли ми се пред мъжката тоалетна. Стана ми, като бейзболна бухалка. Какво да правя сега?
— Ще трябва да вземеш нещата в свои ръце — отговорих, но той не долови хумора в ситуацията, както, впрочем и аз, като се замисля. До края на вечерта пихме мълчаливо.
Повече не видяхме тези шведки. Нямаше представа в кой хотел са, но градчето Вис не е голямо и бяхме сигурни, че ще ги засечем някъде. В продължение на три дни ходихме навсякъде, надничахме в ресторанти и барове, обхождахме плажовете, но нямаше и следа от тях. След време започнах да се питам дали всичко това не е, в края на краищата, продукт на разгорещената ми фантазия. Може би Марта не беше казала „Обезумявам от страст“, а нещо от рода на „Ще взема да се усмъртя с бира. Прас!“ Не знаех. И с времето, когато ставаше все по-ясно, че повече няма да я видя, това като че ли престана да има значение.
Поскитах край пристанището и зяпах яхтите, после се шмугнах в огрените от слънцето улички, които са сърцето на Сплит. Някога това място, горе-долу квадратен километър, е било дворец на Диоклециан. След падането на Римската империя дошли преселници и започнали да строят къщи между рушащите се стени на двореца. Някогашните коридори станали улици. Дворовете и атриумите се превърнали в площади. Уличките — някои са толкова тесни, че трябва да се обърнеш настрани, за да минеш — сега са пълни с магазинчета и къщи, но въпреки това имаш натрапчивото усещане, че си вътре в дворец. В много фасади са интегрирани части от първоначалната конструкция — стълби, които не водят никъде, колони, които не подпират нищо, ниши, в които някога несъмнено е имало римски бюстове. В резултат имаш чувството, че къщите са изникнали от развалините. Вълшебно е. В Европа няма друго такова място.
Обикалях около два часа, после вечерях на един площад, ограден от три страни със стари къщи, а от четвъртата — от кея. Беше хубава, напомняща за лятото вечер, тихо време, което задържа във въздуха ароматите — в този случай странна, но не неприятна смес от ванилия, печено месо и риба. Във въздуха се носеха и гмуркаха бързолети, а мачтите на яхтите се поклащаха лениво във водата. Беше толкова приятно, мракът се спускаше толкова неусетно, че останах доста време. Пих бира и гледах крайбрежната улица.