Хората от града обличат най-хубавите си дрехи и излизат да се разхождат на главната улица — семейства, потайни групи момчета, издокарани, напарфюмирани и кикотещи се момичета, двойки с прохождащи деца, старци и старици. Атмосферата напомняше бъбривите събрания на площада в Капри, само че тук хората се движеха нагоре-надолу по кея със стотици. Изглежда това продължаваше до късно през нощта. Когато изпих четвъртата или може би петата бира, изведнъж се почувствах уморен — достатъчно, за да опра глава на лакти върху масата и да заспя. Погледнах етикета на бирата и тревожно открих, че съдържанието на алкохол в нея е дванайсет процента, а бях изпил цяла кофа. Нищо чудно, че бях уморен. Повиках келнера и платих сметката.
Самотното пиене е странно и опасно нещо. Можеш да се наливаш цяла нощ и изобщо да не усетиш, че се напиваш, а когато се изправиш, да откриеш, че макар и главата ти да се чувства достатъчно бистра, краката ти са решили да ходят като по луната или да ти създават други неволни и позорящи проблеми. Тръгнах през площада, повлякъл единия си крак, сякаш е прострелян с куршум, и изведнъж си дадох сметка, че съм прекалил достатъчно, за да не мога да отида пеша, където и да било.
Намерих такси недалеч от кея, качих се отпред, след като събудих шофьора и осъзнах, че не знам къде трябва да отида. Не знаех името на улицата, името на жената, на която бях поверил личните си вещи, нито в коя част на града живееше тя. Знаех само, че е нагоре по хълм. Изведнъж се оказа, че в Сплит има много хълмове.
— Говориш ли английски? — попитах шофьора.
— Не — отговори той.
— Добре, без паника. Искам да караш горе-долу в тази посока, разбираш ли?
— Не.
— Ей там. Карай нататък.
Обиколихме къде ли не. Таксиметровият му апарат се въртеше като висотомер на падащ самолет. От време на време виждах някой ъгъл, който ми се струваше познат. Тогава сграбчвах шофьора за лакътя и виках: „Ей, там, вляво, вляво“. След минута се оказваше, че приближаваме портал на затвор или нещо такова. „Не, не… май сгрешихме — казвах и понеже не исках да падне духом, добавях: — Все пак беше добър опит.“ В края на краищата, когато стана ясно, че ме смята за напълно откачен, както и пиян, и вече обмисляше възможността да ме изрита от колата, попаднахме на точната улица. Поне аз смятах така. Дадох на шофьора купчина динари и се измъкнах. Улицата наистина беше тази — познах я по един магазин на ъгъла — но сега оставаше да открия верния път по стъпалата и малките улички. През нощта всичко изглеждаше различно, а аз бях пиян и уморен. Тръгнах слепешком, като от време на време си изкарвах акъла, стъпвайки върху котка, и се взирах в тъмнината да открия четириетажна постройка, с дъска за минаване през изкоп отпред.
Накрая я намерих. Дъската се оказа по-тънка и по-паянтова, отколкото я помнех. Поех предпазливо по нея и някъде по средата тя се наклони и загубих опора. В продължение на един миг пропадах през черно пространство — стори ми се дълго и дори беше приятно — без да си давам сметка, че краката ми са от двете страни на дъската и че ще спра падането си с репродуктивните си органи.
Добре, нека кажа само, че се изненадах. Олюлях се за миг, дишането ми секна, после се свлякох тежко настрани в изкопа. Останах по гръб доста време, докато дробовете ми отново се напълнят с въздух и с някакво странно безразличие се питах, дали тъпата, неописуема болка в средата на тялото ми означава перманентно увреждане и неудобството да нося катетър с торбичка, докато не ми мина през ум, че в изкопа може да има плъхове и че те могат да проявят интерес към мен. Станах рязко и запълзях нагоре по ронливата пръст, хлъзнах се назад, после пак запълзях и най-накрая се измъкнах. Докуцуках до входа и се качих на четвъртия етаж, където почуках на вратата на хазайката си. След минута отвори жена с ролки на главата и видя на прага си американец, рошав и мърляв, който се поклаща леко и държи чатала си с две ръце. Никога преди това не бяхме се виждали. Не беше този апартамент.
Опитах да намисля думи, с които да обясня ситуацията, не успях, и продължих мълчаливо нататък по коридора, с двусмислено махване с ръка. Намерих нужната врата, почуках и след минута почуках пак. Най-накрая чух стъпки отвътре и на вратата се появи познатата ми дама. Беше по нощница, с ужасяващ набор ролки за коса на главата, и ми каза нещо троснато по отношение — предполагам — на късния час. Опитах да й обясня положението, но тя ме гледаше, сякаш съм опозорил дома й, така че се отказах. Показа ми стаята, като зашляпа пред мен с чехли по коридорчето. Синовете й също бяха в стаята и спяха дълбоко. Моето легло се оказа горна койка. Изведнъж 5 долара ми се видяха много пари. Жената затвори вратата и се отдалечи.