Прекосих стаята в тъмнината и както си бях с дрехите, се покатерих на койката, като, без да искам стъпих на корема на единия от братята. Той каза „Уфффф“, като спукана топка, но не се събуди. Легнах в леглото и в продължение на десет минути опитвах да върна тестисите си по местата им, след като ги открих някъде близо до раменете — като монета, изпаднала в хастар. След това опитах да заспя, но без особен успех.
Сутринта станах и видях, че братята ги няма. Влязох в кухнята с раницата си. Апартаментът беше тих, ако не се брои настойчиво тиктакащият часовник и периодичното „кап, кап, кап“ на един развален кран, който някак си правеше тишината още по-отчетлива. Нямах представа дали хазяйката е излязла или още спи. Измих тихо зъбите си на мивката и се приведох в малко по-представителен вид, с малко вода и кърпичка. След това извадих банкнота от пет долара и я оставих на масата, и още една, която също оставих на масата. И си тръгнах.
Отидох до центъра на града и до автогарата. Исках да хвана автобус за Белград, както бяхме направили с Кац, но се оказа, че вече няма директен автобус през деня. Трябваше да пътувам до Сараево, някъде по средата на пътя, и да се надявам, че там ще успея да направя връзка. Купих си билет за автобуса в десет часа и понеже трябваше да убия два часа, тръгнах да потърся кафе. Някъде към средата на кея, точно срещу улицата, която води към двата най-големи хотела, дочух бълбукащи звуци и долових мирис като от каруца с тор. Надникнах над ръба на кея. Малка тръба бълваше пресни отпадъци направо в пристанището. Виждаше се всичко — лайна, гърчещи се кондоми, парченца тоалетна хартия. Беше ужасно и само на метри от кафенетата и хотелите. Реших да не пия кафе на това място и тръгнах към стария град, където гледката не беше така добра, но поне можех да очаквам, че шансът да се разболея от холера е значително по-малък.
Автобусът беше претъпкан — автобусите в Югославия винаги са претъпкани — но все пак успях да си намеря място някъде на три-четвърти от дължината към задната част и сграбчих ръкохватката на предната седалка с две ръце. Когато с Кац пресичахме Югославия, пътуването беше повече от вълнуващо. Пътищата през планините бяха неописуемо опасни, твърде тесни за автобус, осеяни с невъзможни завои и шеметни пропасти, с невъобразими отвеси. Шофьорът ни беше избягал луд, който някак си беше успял да омае автобусната компания да го вземе на работа. Млад и наперен, накривил шапката си под хъшлашки ъгъл, караше автобуса си като че ли обсебен от демоните на веселието, задминаваше на завои без видимост, с безумна скорост, надуваше клаксона на всичко и не намаляваше скоростта пред нищо. Пееше сърцати песни и водеше оживени разговори с пътниците — често се обръщаше назад, за да ги гледа — като в същото време ни прекарваше по ронливия ръб на шосето, надвиснал над отвесна пропаст. Спомням си, че често долепях лице до стъклото и не виждах под нас да има път — само бездна и гледка като от самолет.
С Кац седяхме отпред и шофьорът изглежда ни хареса, защото реши да ни забавлява с визуални шеги — преструваше се, че клюмва задрямал и се сепваше в последния миг, за да избегне идващ насреща камион или се правеше, че спирачките му са отказали, докато се спуска по повече или по-малко перпендикулярен наклон със скорост, позната само на астронавтите, като караше Кац и мен да опитваме да си седнем един на друг в скута.
Следобедът, след много часове вълнуващо подскачане, автобусът премина билото и започна да се спуска към обширна, много красива долина, потънала в невъобразима зеленина. Никога не бях виждал такъв вълшебен, омагьосан пейзаж. Във всяко градче и селце от къщите излизаха хора, като че ли пристигането ни беше някакво чудо и подтичваха с автобуса, като понякога подаваха през прозорците пликчета с череши на приятелите си, на шофьора, дори на Кац и мен.
Пристигнахме в Белград в ранната вечер, намерихме като по чудо евтин хотел, високо на един хълм, вечеряхме на една мансардна тераса, гледахме как слънцето залязва над Дунава и как светлините на града блещукат. Пихме много бира и доядохме останалите си череши.
Онзи ден беше почти съвършен и сега просто копнеех да се повтори. Странно, но някак си очаквах опасностите по планинския път с нетърпение — беше такава убийствена комбинация от ужас и възбуда, все едно да получиш сърдечен пристъп и да ти е приятно. Автобусът се изкачи по улиците на Сплит до стръмните планини с цвят на цимент отзад. Открих, разочарован, че през дългото ми отсъствие пътят е значително подобрен — на много места беше разширен, а на опасните завои бяха поставени мантинели — и че шофьорът не е видимо побъркан. Държеше волана с две ръце и си гледаше пътя.