Стана ясно, че ако ще има някаква драма, тя ще дойде от пейзажа, а той беше богат. Много хора нямат представа колко богата и красива е вътрешността на Югославия. Зелена е като Англия и поразително живописна като Австрия, но без да е нападната от туристи. Час-два, след като напуснеш напеченото от слънцето крайбрежие, с неговите гъмжащи курорти и стандартни хотели, се спускаш по склона на пустата планина и попадаш в един потънал в зеленина, девствен свят на овощни градини и ниви, езера и гори, спретнати ферми и уютни селца — ъгълче на Европа, неподвластно на времето. Хората косяха и събираха сеното на ръка, с коси и дървени вили, оряха с теглени от коне дървени рала. Почти всички възрастни жени в селата бяха облечени в черно и носеха забрадки на главите. Приличаше на картина от далечното минало.
Седем мъчителни, горещи часа след като тръгнах от Сплит, автобусът влезе в Сараево, столицата на република Босна и Херцеговина. Това наистина беше друг свят. Навсякъде имаше минарета, а надписите по магазините и улиците бяха на кирилица. Сараево е заобиколено от стръмни склонове — зимните Олимпийски игри през 1984 година бяха там — и разделено на две от тясна, бърза и много права река — Милячка. Улицата от едната й страна, която свързва новата част на града, близо до автогарата, със стария град на около два километра от там, е известна с най-големия инцидент, станал в града — атентатът срещу ерцхерцог Франц Фердинанд през юни 1914 година.
Наех стая в хотел „Европа“, масивно, западащо заведение, от което все още лъхаше някогашно великолепие. В стаята нямаше телевизор, а осветлението едва ли беше повече от 15 вата, когато са запалени всички лампи, но леглото изглеждаше достатъчно удобно, а в банята, забелязах с благодарност, течеше вряла вода. След дълго киснене, освежен, излязох да разгледам града.
Сараево се оказа чудесна изненада, с множество малки паркове и зелени площадчета. В центъра на града се намира един от най-големите базари в Европа — множество улички с магазинчета, които продават изработени на ръка медни и месингови предмети. Тъй като няма туристи, тук няма и досадници, които да те дърпат за ръкава и да тикат в лицето ти разни стоки, както е в по-известните базари в Истанбул и Танжер. Тук никой не ми обръщаше никакво внимание.
Тръгнах по стръмен склон, който беше застроен с бъркотия от стари, полурухнали къщи, покрай грубо павирани улици, на места почти вертикални. Изкачването беше трудно — дори и местните хора спираха да поемат дъх, опрели ръка на някоя стена — но гледките от височината бяха запомнящи се и екзотични: залязващото слънце обливаше минаретата с корона от светлина, над покривите отекваха извитите призиви на мюезините за молитва.
Върнах се в града навреме, за да се присъединя към вечерната разходка по главната улица — единственото време, както ми се стори, когато югославяните се развеселяват.
По пътя разглеждах менютата на ресторантите и седнах в хотел „Централ“, който също като „Европа“ показваше следи на отминало величие — като достолепен дом, обитаван от обеднял аристократ. Бях единственият клиент. Югославия се намираше в период на икономически хаос. Инфлацията гонеше стотици проценти, а динарът се обезценяваше всеки ден, понякога по два-три пъти на ден в полза на чужденците — чак да се почувстваш неловко — и във вреда на местните. Обилна вечеря, състояща се от супа, пържола, зеленчуци, салата, хляб, бира и кафе, струваше само 8 долара и въпреки това изглежда аз бях единственият човек в града, който можеше да си я позволи.
Обслужването, както навсякъде в Югославия, беше безразлично — не че гледат навъсено, но и нямат никаква грижа за клиента. Келнерът остави следа от супата ми по килима и по покривката и изчезваше за дълго време, като ме оставяше да гледам празни чинии и купички, но не мога да го обвиня. Проблемът, когато посещаваш страна, в която би могъл да живееш като принц е в това, че всички, с които си имаш работа, в сравнение с теб са пълни бедняци. В Сплит забелязах някакви германци, които даваха на келнера бакшиш, сякаш си играят с него, едва ли не го дразнеха, и бях уверен, че е подправил ястията им с малко плюнка. Надявах се сега моят келнер да не се бави заради същото.