И така, докато хеликоптерите се стрелкаха във въздуха, а моторниците пореха водата, Лаймън си седеше у дома и четеше книга — „Куджо“ на Стивън Кинг — докато баща му пиеше и хвърляше стрелички по мишената на стената. Кори Ранкин владееше играта на дартс като малцина други. Не пропускаше десетката с дясната си ръка дори след като бе изпил дванайсет бири, а в повечето случаи и с лявата някъде докъм шестата. Беше почти еднакво добър и с двете ръце, което представляваше огромно предимство за първокласен играч на дартс, но и сериозна заплаха за сина му, когото шамаросваше и с двете, щом беше на градус и ядосан за нещо.
Понякога играеха заедно. Ала настроението на Кори се влошаваше със засилващата се активност в крайбрежната зона, така че Лаймън предпочиташе да си кротува, забол нос в книгата. „Куджо“ едва ли фигурираше в списъка с препоръчителни четива на един шестокласник, но Кори не се интересуваше от интелектуалните занимания на сина си, а четенето на книги беше единственото, което Лаймън можеше да прави тук. Нямаше нито мобилен сигнал, нито интернет — никакъв помен от света, който бе познавал преди във Фрамингъм, Глостър или Портланд, или на която и да било от останалите спирки по пътя през единайсетте му години на този свят, преди да се потопи обратно в блатото на Литъл Херинг. Телевизорът им ловеше три канала, и то когато нямаше буря. Те бяха изцяло владение на баща му.
На втория ден Кори се отнесе в небитието малко след залез, както се беше излегнал в креслото си с кенче бира в едната ръка и стреличка в другата. Лаймън изчака минута, заслушан в гърленото му похъркване, после стана и запристъпва крадешком към входната врата.
Не се наложи да чака дълго. Изскърцването на дъските под краката му точно пред вратата събуди Кори, който скочи от мястото си като акула, подгонила тюлен.
— Проклет да съм, ако те пусна да избягаш отново! Не стига, че майка ти избяга, та ако си мислиш и ти да я последваш, си сбъркал адреса, мамицата ти!
Но той се забави със ставането от креслото, а и кенчето, което запрати по него, беше почти празно и вместо да го улучи, се сплеска в стената, обливайки го с острата миризма на „Пабст“ светло. Бирата беше още студена и лепкава, вонеше противно, но не му причини болка и след миг той вече се беше промушил през вратата — беше навън! — и тичаше през острата трева срещу морския бриз.
Докато бягаше, мислеше за майка си и за онази нощ във Фрамингъм, когато баща му изля яростта си върху него, а тя бутна навън решетката против комари и му извика да бяга. И Лаймън я послуша. Избяга и остана известно време далече от къщи, а когато се върна, носът на майка му беше счупен, а очите ѝ насинени. Тя го прегърна, избърса сълзите му и му каза, че е постъпил правилно, но истината беше, че я остави сама да понесе възмездието си за стореното. Баща му беше жесток с него, но никога така брутално жесток, както с майка му. Онази вечер, когато Лаймън избяга от къщи, а тя остана, той се върна невредим и я завари пребита. Беше я запомнил как гледа след него към отворената врата, към пътя за бягство, далече от болката и се пита дали не е направила погрешния избор.
Не беше сигурен дали спомените му са верни. Тя толкова отдавна липсваше от живота му, че му беше трудно да прецени кое е истина и кое си е измислил, за да придаде някаква логика на преживяното, сякаш пишеше разказ и се залъгваше, че описва други хора, докато всъщност описваше себе си.
Така или иначе, не след дълго и тя побягна през тази врата, само че никога повече не се върна.
Оттогава двамата с баща му живееха сами, скитаха се от град на град, от мизерен апартамент в разнебитен фургон, оттам в къща с найлони вместо стъкла на прозорците, докато накрая се върнаха на Литъл Херинг. Лаймън постоянно бягаше, но за разлика от майка си, всеки път се връщаше. Нямаше избор. Проблемът с бягството на остров бе, че не можеш да стигнеш далече. Във Фрамингъм поне имаше къде да отиде — при приятел, в парка, в библиотеката. Тук обаче беше пленник на приливите; не можеше да слезе от тази скала освен при пълен отлив, и то когато вълноломът през пролива се откриеше достатъчно, за да се ходи по него. Но дори да отидеше на Салвейшън Пойнт, и той беше просто един остров.