Дуейн Пърсел беше хазяинът им, когато Лаймън беше малък и майка му все още живееше с тях при първия им престой на Литъл Херинг, преди баща му да ги помъкне на юг. Кори Ранкин беше роден и израсъл на Салвейшън Пойнт и се бе озовал на по-малкия остров за втори път, защото хич не го биваше да изкарва пари, а ги харчеше с лека ръка.
Лаймън имаше съвсем смътен спомен за господин Пърсел. На почти безлюдния остров имаше само четири къщи и той живееше в една от тях. След като почина, никой не прояви интерес към имота му, тъй като никой не желаеше да живее на Литъл Херинг. В крайна сметка един местен полицай на име Стърлинг Пайк го купи на безценица.
Междувременно къщата на Дуейн Пърсел беше започнала да се руши. Когато Лаймън и баща му се върнаха тук през март, Кори забеляза изметнатата каса на вратата и каза, че това не е редно и че в къщата не бива да навява сняг — нищо че старецът отдавна не беше между живите. Той грабна лист шперплат и електрическа отвертка. Беше благодатна нощ. Работеха заедно, Лаймън придържаше шперплата, а баща му завиваше дългите винтове един по един — жжжът! жжжът! жжжът! — докато му обясняваше, че понеже касата е започнала да гние, късите винтове няма да хванат здраво.
— Какво значи да хванат? — попита Лаймън.
Стиснал между зъбите си поредния винт, Кори отговори:
— Значи да държат дъската на мястото ѝ. За да не се разпадне всичко.
Изразът беше харесал на Лаймън и той си го припомни в момента, когато за пръв път разви винтовете в шперплата, за да се вмъкне в къщата на покойника и да се скрие от баща си. Това беше през април. Развиването на винтовете с отвертката на джобно ножче не беше лесна работа. Но той я свърши, така или иначе, а когато ги върна на местата им, не ги зави докрай. След третата вечер завиваше само по един винт в четирите краища на шперплата. Към средата на лятото се задоволяваше само с този до дръжката, който използваше като резе. Нещо, което да се отваря бързо при нужда.
На острова имаше още три изоставени имота и Лаймън се бе крил и в трите, карайки Кори да гадае къде може да е. Напоследък баща му не си даваше труд да го гони. Тази вечер не беше различна от другите. Лаймън не чу зад гърба си затръшването на мрежата против комари, нито виковете на баща си. И знаеше защо — той бе запокитил по него бирата си и беше зает да си отваря нова. Представи си го, застанал на четири крака в кухнята, как брои скъпоценните останали кенчета в хладилника. Ако не облизваше разлятата бира направо от мръсния под.
Лаймън изпълзя от камънаците и безшумно пресече обраслия в трева и бурени двор. Извади комбинираното ножче от джоба си и разгъна кръстатата отвертка. Обичаше това ножче. Беше коледен подарък от майка му, преди да избяга. Имаше нещо символично в това, че сега му служеше за ключ към единственото безопасно място, което знаеше.
Къщата на Пърсел предлагаше истинско усамотение и дори известен уют — беше нещо като клуб. Повечето мебели си бяха по местата и макар Лаймън да не се чувстваше удобно да спи в леглото на мъртвец — не че вярваше в призраци или нещо такова, просто мисълта, че там е умрял човек, го смущаваше — той си беше занесъл спалния чувал и го бе постлал на пода, до телескопа. Самият телескоп беше насочен на запад и в ясен ден през него се виждаше сушата. Къщата на Пърсел миришеше по-приятно от тяхната. Не бе нужно кой знае какво усилие да измие пода с някакъв препарат. Беше му приятно да чисти и подрежда. Дотам се бе докарал, че домът на един мъртвец да му предлага повече уют от неговия.
Изкачи се внимателно от двора на малката веранда, после пристъпи по дъските до шперплатовата врата, която бе помагал на баща си да монтира. Опипа с върховете на пръстите си за единствения винт, който бе оставил в шперплата, за да служи като резе.
Винта го нямаше.
Напипа дупката, през която го бе завил в дървото, но той не беше там. Намръщи се, като си мислеше колко старателно го е завил, с десет завъртания, за да хване. Беше затегнат докрай, а сега го нямаше.
Понечи да светне челника, който носеше в джоба си, но не искаше да рискува баща му да види светлината. Тази къща му беше твърде важна, за да привлича внимание към нея. Утре щеше да потърси винта. Повдигна шперплата и се провря през пролуката, после го остави да падне от собствената си тежест, затваряйки плътно входа.
Подуши бедата още преди да я бе видял.
Нова миризма се бе примесила с боровия аромат на препарата, който така старателно бе ползвал. Миризма на морска вода и бакър. Напипа челника в джоба си, извади го и натисна копчето за включване. С първото натискане фенерчето светна в убито червено, за да пести батерията и да предпазва нощното зрение. Тази вечер червеният му лъч освети жена по бански костюм. Беше застанала на не повече от метър и половина и от дългата ѝ тъмна коса се стичаше вода, а в ръцете ѝ блестеше малка брадва.