И той го направи. Гледаше лявата ръка на Изриъл, когато дясната се стрелна напред, острието на ножа се разгъна и след миг беше в гърлото на Карузо.
В един безкраен миг, след като той залитна към него, Изриъл беше сигурен, че кръвта, чийто вкус усещаше в устата си, беше на Карузо. Докато Карузо, паднал на колене, се опитваше да затисне с едната ръка кървящото си гърло, а с другата да вдигне пистолета, чак докато Изриъл стъпи върху ръката му, с която държеше оръжието, и чу костите да изпукват като платно, плющящо на вятъра, той беше сигурен, че не е ранен. Едва когато разоръжи Карузо и се дръпна назад, си даде сметка за кръвта, изтичаща от корема му.
Карузо го бе прострелял под ребрата.
Бързо.
Беше ужасно, адски бърз.
Притиснал с длан раната си, Изриъл го наблюдаваше, докато умира на дъното на лодката му. Видя как последната светлинка живот угасна в очите му. Едва когато беше сигурен, че е мъртъв, той пусна пистолета му, коленичи с нестабилните си крака и се подготви да огледа раната си. Натискът на дланта му върху горещата влага изглеждаше жизненоважен, единственото нещо, което го отделяше от смъртта. Но трябваше да я види.
Дръпна ръката си от раната. Болката нахлу в тялото му, сякаш за да замени изтичащата кръв. Куршумът бе проникнал под ребрата му и излязъл през гърба. Но раната беше чиста. Значеше ли това нещо? Като че ли да. Навремето го бяха наръгали със самоделен нож приблизително на същото място. Кога беше това, през втората му година в затвора? Тъй или иначе, беше достатъчно нов, за да си помисли, че ще умре.
Само че не умря. Оживя, а онази рана изглеждаше по-зле от тази тук.
Разбира се, получи медицинска помощ след минути.
Той свали колана си и започна да разкопчава ризата си, но после размисли и се отказа. Нямаше смисъл да прави излишни движения. Отметна якето на Карузо, намери ножа, с който го бе убил, и го използва, за да нареже на ивици ленената му риза. Беше хубава, чиста риза, поне когато я бе облякъл. Сега беше подгизнала от дъждовна вода и кръв и от мръсотията на дъното на лодката. Сега не беше чиста. Което беше лошо. Но той нямаше избор. Останал без дъх от болка, натъпка ленения парцал в раната си, после загърна якето на Карузо около корема си, уви колана около него и изчака да си поеме дъх и да се приготви. Пристегна колана с всичката сила, която успя да събере, пристегна го толкова здраво, че хладната тъмна нощ му се стори светла и гореща и за миг имаше чувството, че ще загуби съзнание.
Светлината помръкна и нощта се върна. Той закопча колана. Ивиците плат от ризата, коженото яке и коланът го притискаха здраво от всички страни. Чиста рана и силен натиск. Много мъже бяха преживявали и по-лошо.
Той влезе със залитане в кабината. Запали двигателя и едва тогава се сети, че лодката още е привързана към пристана. По дяволите. Завлече се с мъка до носа и после до кърмата, за да освободи въжетата. Коланът придържаше превръзката към раната му. Ако потърсеше помощ сега, със сигурност щеше да оживее. Карузо и Стърлинг бяха мъртви, Жаклин Пикар нямаше от какво толкова да се бои. Тя разполагаше с повече време от него.
Той се изправи и си я представи, нея и момчето, Лаймън Ранкин — как го очакваха долу в онова каменно мазе, после се сети за Наш и Карузо и колко много непознати стояха зад тях, върна се в кабината и включи на скорост. Понечи да седне, но се отказа. Нещо смътно му подсказваше, че трябва да не прекъсва кръвоснабдяването на краката си. При нараняване на гърдите или корема краката не биваше да се повдигат. Къде бе научил това? Далечен спомен от нещо, което му бе изкрещял някакъв парамедик, докато той лежеше на бетонния под в затвора.
Управляваше лодката с лявата ръка, като се държеше изправен с дясната, докато постепенно се отдалечи от Салвейшън Пойнт и потъна в нощта.
57
Лаймън седеше в ледения мрак до Секира и единственото нещо, което го стопляше в тази стая, беше ръката ѝ върху неговата. По някое време чуха мотор на лодка, но шумът заглъхна толкова бързо, колкото се бе появил. Някой бе минал покрай Литъл Херинг, без да спира. Лаймън беше свикнал с този звук.
— Ще се оправиш — каза му Секира.
Той кимна.
— Ще си в безопасност — добави тя.
Той отново кимна. Трудно му беше да поглежда към нея. Седеше, вперил поглед в пода, който му изглеждаше сух, докато беше прав; след като седна, някаква невидима влага започна да се просмуква през него. Това не можеше да е добре за една къща. Спомни си как вратата беше паднала от снега и двамата с баща му бяха дошли, за да запушат входа с шперплат, и как винтът се бе врязал като моторен трион в изгнилата каса.