Тя каза:
— Издадеш ли звук, си мъртъв.
И Лаймън ѝ повярва.
6
Минаха пет секунди, може би десет. Трудно беше да се прецени, понеже сърцето и дробовете на Лаймън вече не работеха в синхрон. Не можеше да забави пулса си, нито да си поеме въздух. Жената стоеше насреща му с брадвата в ръка, окъпана в червена светлина. Беше тънка като вейка и не много по-висока от него, но мускулите изпъваха кожата ѝ и той си каза, че може да го надвие и с голи ръце.
А и едва ли бе намерила тази брадва в къщата на Дуейн Пърсел. Лаймън не би пропуснал такова нещо.
Значи бе дошла с нея.
Откъде?
От морето, помисли си той като дете, чуло приказка за чудовища. Жената изглеждаше така, сякаш е изплувала от дъното на океана. Беше по бански костюм и макар да не изглеждаше мокра, миришеше на морска вода. На морска вода и на бакър.
Не, не на бакър. На кръв. Миришеше на морска вода и на кръв.
Без да издава звук, тя започна да трепери. Минаха няколко мига, преди Лаймън да си даде сметка, че е напълно неподвижна. За разлика от фенерчето в ръката му. Защото не жената, а ръката му трепереше.
— Сядай — изкомандва тя.
Сядай. Като на куче. И той се подчини като куче. Седна на пода едва ли не с благодарност. Рано или късно треперенето на ръката му щеше да се предаде и на коленете. Жената обаче изглеждаше разочарована от него, сякаш бе направил нещо нередно. Лаймън понечи да стане, но тя повдигна леко брадвата и той реши да си остане там, където беше — залепил задник за пода.
— Светлината. Надолу — каза му.
Имаше тежък, смътно познат акцент. Лаймън се плашеше от всяка нейна дума, но още повече се боеше от мълчанието ѝ, докато стоеше насреща му и го гледаше.
Той постави челника на пода. Червената светлина вече не беше насочена към лицето ѝ, а към острието на брадвата. Преди бе успял да я огледа само от лицето до кръста, но сега я виждаше от кръста до стъпалата. Беше боса и за един миг на надежда той си каза, че тъмните ивици по краката ѝ са полепнали треви или може би водорасли. После разбра, че са порезни рани.
Много рани, някои по-тъмни — значи по-дълбоки — но бяха толкова нагъсто, че беше трудно да се каже къде свършва кожата и започва кръвта. Сега, когато светлината сочеше надолу, той виждаше, че стъпалата ѝ са оставили кървави следи по пода.
Ако не му бе казала да седне, може би в този миг щеше вече да е припаднал. Но сега нямаше накъде да пада, така че просто вдигна колене към гърдите си и извърна лице встрани.
Тя каза:
— Никакъв звук. Никакъв звук.
— Добре — отвърна Лаймън, което беше груба грешка. Оплеска всичко в желанието си да ѝ угоди.
Тя изсъска тихо, а той кимна и вдигна ръка, за да покаже, че се разкайва. Седеше на пода, извърнал глава настрани, с плътно опрени до гърдите колене и затаил дъх, макар да усещаше, че вече се задушава. Когато жената най-после се размърда, Лаймън очакваше да пристъпи към него, да вдигне брадвата и да я стовари върху черепа му.
Но тя се отдалечи. Излезе от стаята и тръгна по коридора.
Бягай, крещеше мозъкът му, но той не можеше да си наложи дори да помръдне. Погледна към шперплата на мястото на вратата. Достатъчно беше да го блъсне тичешком и да продължи да бяга, да се гмурне в океана, ако се наложи.
Но тя самата идва от океана, помисли си и изведнъж идеята не му се стори толкова добра.
Беше все така седнал на пода, когато тя се върна. Престраши се да погледне към нея и видя голите ѝ крака и окървавените стъпала. С всяка стъпка бе оставила още кръв след себе си. Той погледна нагоре, уплашен от брадвата, и видя, че носи одеяла.
И спалния му чувал.
Тя пусна едно от одеялата на пода и каза:
— Вземи.
Когато той се поколеба, жената добави още една дума, която не беше на английски. Лаймън не знаеше какво означава, но му прозвуча като ругатня и тогава се сети откъде му е познат акцентът ѝ. Беше френски. Той знаеше отделни думи на френски. Майка му беше израснала в Канада, където все още говореха този език тук-там. Не му беше студено, но жената му бе казала да вземе одеялото и той щеше да се подчини.
Тя влезе в кухнята на Дуейн Пърсел и се върна с един от дървените столове с високи облегалки, за да го сложи срещу Лаймън. В едната си ръка държеше брадвата, в другата стола, а спалният чувал беше преметнат през лакътя ѝ. Седна на стола и го разстла в скута си. Затъкна го под мишниците си, уви се в него и заприлича на пашкул. Подпря брадвата върху коляното си, здраво стиснала дръжката.