Беше ранен.
И то тежко. Коланът пристягаше свитото на топка черно кожено яке към корема му, но всичко наоколо беше подгизнало от кръв. Секира посегна към колана, но Пайк отблъсна ръката ѝ. Не рязко. Не му бяха останали много сили.
— Лодката ти е отвън — каза той. — Не ми казвай, че всичко е било напразно.
Тя не отговори, остана на колене пред него, като го гледаше в очите.
— Стърлинг е мъртъв — каза той. — Също и Карузо. Спечелих ти малко време да изпълниш каквото бяхме намислили. Не го пропилявай, Жаклин.
Той погледна надолу, към себе си, сякаш споменаването на фактора време му бе напомнило за собствените му неприятности.
— Нека ти помогна — каза Секира.
— Повикал съм помощ — отвърна той. Закашля се и изплю алена струя на каменния под. — Но теб трябва да те няма, когато пристигне. И ти го знаеш.
Секира погледна към Лаймън, после отново към Пайк. Изглеждаше неуверена.
Лаймън каза:
— Тихо.
Тя го изгледа учудено, но Лаймън видя разбиране по лицето на Пайк. Разбиране и поражение.
Още една лодка се приближаваше.
После поражението изчезна от лицето му и се замени от нещо като усмивка.
— Салазар — каза той. — Точна е.
Опита се да стане, не успя и отново се отпусна тежко на леглото. Погледна към Лаймън.
— Излез отвън на скалите, момче. Махай да я упътиш. Тя ще види лодката ми. — После помисли и добави: — Ако с нея има още някой, викни силно и бягай далече оттук, колкото те държат краката.
58
С периферното си зрение Изриъл виждаше танцуващи размазани бели петна, които той вече не можеше да прогони с мигане. Беше се отказал още когато изкара лодката на брега. Ударил я бе твърде силно в камъните и леко бе повредил корпуса, но не чак дотам, че лодката да не може да се движи. Нямаше как другояче да го направи. Знаеше, че не може да гази в дълбокото, а също и че няма време да заобиколи до пристана пред къщата на Ранкин и после да слезе чак дотук по стълбите.
— Лодката вървеше добре — каза той на Жаклин, докато чакаха Салазар. — Бързо и стабилно. Това ми достави радост. Има стара навигационна система „Лоран“, ако знаеш как се ползва.
Искаше отново да прочисти устата си от кръвта, но изплютото на пода не му харесваше — беше едновременно тъмно и някак ярко, затова преглътна, облиза устните си и каза:
— Наистина ли знаеш къде отиваш?
Тъмните ѝ очи бяха приковани в колана, който придържаше якето на Карузо към ребрата му.
— Да — каза тя. — Знам.
— Океанът е широк…
Очите ѝ проблеснаха, когато срещна погледа му.
— Ще се справя.
Изриъл си каза, че това скоро ще стане ясно.
— Като стигнеш там — продължи той, — я пусни да плава. Но най-напред гледай да я повредиш. Може да ти изглежда лесно да потопиш лодка, най-лесното нещо на света, но не е.
Говореше твърде много и беше започнал да заваля думите. Спря се, пое дъх и каза:
— Сещаш ли се как да го направиш?
— Мога да я потопя, да.
Звучеше толкова уверена в себе си, дявол да го вземе. Интересно. Много неща около нея му се струваха интересни, но времето му за задаване на въпроси бързо отиваше към края си. Той се задоволи с още един:
— Харесваш ли твоя остров?
Мислеше си, че Жаклин няма да реагира на въпроса му, но тя отговори.
— Обичам го — каза без колебание. — Никога не съм искала да го напусна.
Той кимна. Помисли си дали да не ѝ сподели, че същото можеше някога да се каже и за неговите чувства към това място тук, каквото беше навремето и каквото се бе надявал да стане отново, но му се стори неподходящо да го изрича пред нея, още по-малко в тази стая. Тя беше свидетел на ерата на Стърлинг Пайк. На Чарли Пайк. А не на Джозая Пайк. Това бяха различни светове.
Наистина ли различни? Той знаеше само онова, което му бе казано. Човек не може да се върне назад във времето, каквото и да прави. Трябва да мисли как да върви напред. Стърлинг не беше прав да твърди, че човек не бива да получава втори шанс, за да задържи дома си, че или го има, или го губи, че всичко е игра с нулев резултат.
Самото естество на времето показваше, че човек не може да задържи нищо. Той е посетител, и толкова. Как тогава да съхраниш онова от дома си, което си обичал? Като разказваш верните истории и помагаш на хората да запазят опора под краката си, доколкото е възможно. Да разбираш, че си временно на този свят. И че това не е трагедия.