Изриъл не очакваше, че е казал всичко това на глас, че то не е само мисъл, затворена в главата му, но Жаклин се наведе към него и попита:
— Какво?
— Няма значение — отвърна той и в този момент бял лъч светлина избликна нагоре от стълбището и прикова сенките им към стената. Той вдигна пистолета на Джей Ар Карузо. За малко не натисна спусъка, защото лъчът му напомни за Стърлинг в работилницата, само дето не беше той.
Беше Джен Салазар, а Лаймън я следваше по петите.
— Боже мой, Изриъл — възкликна тя, като го видя. Пристъпи към него, сякаш пистолетът в ръката му не беше истински. Трябваше да го вдигне към нея, за да я спре. — Какво правиш?
— Каквото ти обещах. На теб и на нея. Тя си тръгва оттук и после ти получаваш каквото искаш.
Салазар погледна към Жаклин Пикар. Жаклин не помръдваше. Двете се изучаваха внимателно, сякаш се бяха виждали и преди. Но не бяха. Нали? Той бе почти сигурен в това, но ставаше все по-трудно да бъде сигурен в каквото и да било. Примигна, опитвайки се да прогони белите петна, които виждаше с периферното си зрение. Отново не успя.
— Ти си била тук — каза Жаклин. — Така ми каза той. Че си била в тази стая, както и аз. И сестра ми.
— Да.
Гласът на Салазар беше тих, а морето — шумно. Или може би морето отговори с „да“? Трудно бе да се каже. Всички фонови шумове бяха силни, а гласовете на хората — слаби. Изриъл прочисти гърлото си и се изхрачи. Салазар погледна пръските кръв на пода и отново понечи да се приближи до него. Той пак насочи пистолета към нея. Искаше му се да престане да го предизвиква. Проклетият пистолет тежеше в ръката му.
— Тя взема моята лодка — каза той. — И си тръгва. Никой няма да я спре. Дори ти.
— Няма да вземе твоята лодка.
— Хайде бе! Не ме пробвай, Салазар. Не ме…
— Твоята скоро ще я издирват, може би с хеликоптери. Моята няма да я търсят. Затова да вземе нея. Поне ще има шанс.
За момент Изриъл онемя. После погледна Жаклин и видя колко спокойно наблюдава Салазар. Той огледа каменната стая, в която всяка от тях бе престояла известно време, и разбра.
— Даваш ѝ възможност да опита.
— Да — каза Салазар, — но трябва да побързаме.
Изриъл понечи да се изправи, а Жаклин посегна към свободната му ръка. Той си помисли, че иска да му помогне. Едва когато усети мекия допир на верижката, си спомни за камерата. Онази камера, която щеше да каже истината, ако изобщо бе записала нещо и ако водата не го беше изтрила.
Погледна от колието към Жаклин.
— Надявам се да е работила — каза тя.
— Аз също.
Той стана. Залюля се и Салазар го улови, преди да падне.
— Сядай долу!
— Не тук — каза той. — Няма да остана на това място.
Тя не възрази. Помогна му да слезе по каменните стъпала навън, в чистата нощ. Дъждът бе спрял и двете лодки ги чакаха.
59
Лаймън видя как полицайката на име Салазар помогна на Секира да се качи в лодката ѝ. Беше моторница на щатската полиция. Каза си, че това е хитро. Малко хора биха дръзнали да спрат полицейска моторница. С нея определено имаше по-голям шанс да се измъкне оттук, отколкото с рибарската лодка на Пайк. Той я бе забил твърде грубо в брега. Настъпваше приливът, което помагаше да я освободят. Още не беше достигнал максимума, но беше близо. Плочите сигурно бяха вече под вода и Салвейшън Пойнт отново беше недостъпен, както всяка нощ.
Изриъл седна до Лаймън на един плосък камък, докато Салазар показваше на Секира бордното табло и ѝ обясняваше кое за какво служи. Секира бе стигнала с накуцване до лодката, но сега стоеше уверено на краката си, пазейки равновесие с естествена лекота. Кимаше енергично, като от време на време накланяше глава вляво и вдясно, подобно на чайка.
Лаймън понечи да се усмихне, но заплака.
Изриъл го чу и се извърна към него.
— Ела тук, малкият.
Лаймън избърса лицето си с длани и поклати глава.
— Хайде, момчето ми. Всичко ще се нареди. Ние с теб ще… — Той или загуби мисълта си, или нямаше план. И как би могъл да има? Планът на Секира имаше смисъл, защото тя имаше цел: отиваше си у дома. А Лаймън нямаше дом.
Без цел и посока беше трудно човек да си състави добър план.
— Ще измислим нещо — каза Изриъл.
Секира ги чу да си говорят и се извърна с гръб към Салазар, търсейки ги с поглед.
— Лай-мен! — извика тя.
— Добре съм! — извика в отговор той, но гласът му беше задавен от сълзи.
— Ела насам — каза тя, — където да те виждам.
Лаймън поклати глава.
— Кажи ѝ довиждане, момчето ми — каза Изриъл Пайк; гласът му беше тъжен и топъл. — Ти направи страшно много за тази жена. Тя вече е близо до целта. Сбогувай се с нея. Ще съжаляваш, ако не го направиш.