Лаймън не издържаше повече. Не можеше да остане тук и да се сбогува.
Побягна.
Това беше единственото, което се сети да направи.
Побягна от къщата на Пърсел нагоре по склона към собствения си дом, докато Изриъл Пайк и Секира го викаха по име. Провря се между дърветата и продължи да тича нататък, докато внезапно не спря задъхан. Защо тичаше към дома си? Какво имаше там за него?
Някъде назад чу извънбордовите двигатели на полицейската моторница да се събуждат за живот.
Тя си тръгваше.
Той отново хукна да бяга надалече от къщата на Пърсел и от собствения си дом, през дъжда и вятъра, към плочите, към онзи дълъг вълнолом, служещ за мост между двата острова. Обикновено на това място, докато скачаше от плоча на плоча срещу вятъра, го обземаше опияняващо усещане за свобода. Но не и тази вечер.
Виждаше очертанията на лодката, която отнасяше Секира далече оттук. Беше само силует, понеже светлините на бордното табло бяха угасени. Лодката беше излязла от малкото заливче и се движеше успоредно на вълнолома. Щеше да стигне до средата на пролива, до най-дълбоката му точка, и после да поеме курс към открито море, за да я откара на север, някъде надалече, където да изчезне.
Тогава той разбра, че Изриъл Пайк е прав. Щеше да съжалява, че не се е сбогувал с нея. Секира трябваше да си отиде, тя нямаше друг избор, и да ѝ каже „довиждане“ — да го направи, както е редно — беше единственото нещо, което зависеше от него. А той бе побягнал. И сега щеше да съжалява.
Може би никога повече нямаше да я види. Няма нищо невъзможно, бе му казала тя, когато я попита дали не познава майка му, дали случайно не са роднини, дали има най-малък шанс да не е съвсем сам на този свят. Може би щеше да я види отново, някак си, някъде.
Но ако не…
Той се провираше между боровете, търсейки с поглед светлините на лодката, докато чантата му не се закачи за един клон. Едва сега той се сети за нея. Все още носеше чантата с всички онези пари. Нейните пари от онези ужасни мъже на онази ужасна яхта.
Лаймън откачи чантата от клона и се изкатери по една полегата канара, от която морето се виждаше по-добре. Полицейската моторница се движеше успоредно на вълнолома. Приливът настъпваше, но водата не беше достигнала максималното си равнище. Ако беше достатъчно бърз, може би щеше да успее да ѝ хвърли парите.
Той се затича.
Хукна към плочите с леки, плавни крачки, достатъчно бързо, но не с всички сили. Тичайки, се оглеждаше за нея, като се питаше дали ще го забележи, или ще гледа само пред себе си. Секира управляваше лодката и беше с гръб към него, една сянка сред останалите сенки наоколо.
Лаймън беше достатъчно бърз, за да се приближи дотолкова, че тя да го чуе, но проблемът идваше от прилива. Водата се бе вдигнала почти докрай и вече покриваше големи участъци от вълнолома. Знаеше от опит, че скалните плочи са потопени само на около педя под повърхността, но той няма да ги вижда отгоре. Трябваше да разчита на усета на стъпалата си, за да ги открие, и да е готов да се измокри, да се подхлъзне. А ако се подхлъзнеше по тези скали по време на прилив, спокойно можеше да се сбогува с този свят.
Полицейската моторница се беше наклонила на една страна близо до вълнолома, завивайки към открито море. След петнайсетина метра щеше да започне да се отдалечава от сушата и да поеме курс към онзи безименен остров. Към нейния дом. Тя може би щеше да го чуе, ако ѝ извикаше, но това въобще не беше сигурно сред вятъра и плющящия дъжд.
Той погледна напред, към плочите, от които бяха останали няколко островчета негостоприемна, мрачна скала, едва-едва подаващи се над водата. Някъде под нея обаче равната им повърхност очакваше стъпките му. Той знаеше това. Стъпалата му го знаеха.
Премина в спринт.
Очакваше да стъпи на пет сухи камъка, преди да нагази във водата. Стъпи на шест и последният неочакван подарък му даде допълнителна увереност да се забърза още повече, когато левият му крак джапна във водата и улучи седмия камък. Ребрата и рамото го боляха, но мускулите на краката му бяха достатъчно силни, а стъпалата го държаха здраво. Осем камъка, девет, десет, единайсет. Водата вече беше достатъчно дълбока, за да оказва съпротивление, теглеше краката му надолу, карайки глезените му да пулсират. Той продължаваше да джапа напред. Дванайсет камъка, тринайсет, четиринайсет, петнайсет. Водата стигаше до над глезените му, принуждаваше го да напряга цялото си тяло, за да вади стъпалата си над повърхността, а морето се мъчеше да ги засмуче обратно, сякаш вбесено, че изобщо се опитва да се отскубне от него.