Двайсет. Той вече газеше надълбоко и хвърляше пръски встрани, но продължаваше да напредва. Вдигаше високо колене и пореше водата. Двайсет и пет. Трийсет.
Хвърли поглед вдясно и видя лодката, която приближаваше до високата купчина камъни, която оставаше над водата дори при пълен прилив. Най-високата точка на вълнолома. Беше идеалното място за сбогуване, но той бе изчакал твърде дълго. Щяха да му трябват крила, за да стигне до тази купчина сега. Невъзможно.
Без малко не спря да тича, когато тази дума — невъзможно — изпълни съзнанието и душата му. Не беше честно, като си помислеше за всички неща, които бяха невъзможни, и за онези, които не бяха. Майка му го бе изоставила с един жесток баща, което само по себе си би трябвало да е невъзможно, но се бе случило. Баща му го бе запратил в стената, после бе пристъпил към него, за да го убие, което също би трябвало да е невъзможно, но и то се бе случило. Не биваше само лошите неща да са възможни в този живот. След като всички тези невъзможни неща се бяха случили, защо да е невъзможно едно момче да лети?
Лаймън се затича към високите сухи скали.
Една вълна от следата на лодката го плесна отстрани през бедрата, като едва не го събори във водата, но стъпалата му запазиха сцепление с камъка, сякаш се бяха сраснали с него. Вълната отмина и той се почувства още по-лек, по-бърз и въпреки това напълно стабилен. Плочите бяха писта, а Лаймън беше излитащ реактивен самолет.
Погледна още веднъж надясно. Лодката беше непосредствено под него, обърнала нос на север към океана. Сенките на нея се раздвижиха. Стори му се, че Секира се е обърнала и гледа към него, но не беше сигурен.
И тогава гласът ѝ го намери в тъмното, една-единствена дума, която прозвуча като две:
— Лай-мен!
Тя го бе потърсила с поглед. И го бе открила в нощта.
Той гледаше надолу към нея, докато лодката се полюляваше на вълните.
— Сбогом — извика към вятъра и дъжда.
И скочи.
60
Изриъл видя момчето да скача и чу как Салазар си пое шумно въздух, очаквайки катастрофа.
Тя обаче не бе виждала преди Лаймън да тича. Не го бе наблюдавала как преодолява земното притегляне.
Имаше един миг, в най-високата точка на скока му, когато лодката едновременно изглеждаше твърде далече и сякаш се движеше в грешната посока. Един кратък миг, в който изглеждаше несъмнено, че момчето в най-добрия случай ще падне във водата, а в най-лошия ще се удари в парапета, както Стърлинг, преди да потъне.
Той обаче прескочи парапета. Приземи се на петите си върху кърмата, хлъзна се напред и щеше да падне по гръб и да се пребие, но Жаклин Пикар го улови като танцьорка, изпълняваща заучен номер с познат партньор — обгърна го с едната си ръка и се завъртя настрани, за да поеме инерцията на тялото му, като едновременно го притисна до себе си.
Салазар изпусна въздуха от дробовете си.
— По дяволите — каза тя. — Сега ще трябва да ни го върне.
Изриъл не каза нищо. На полицейската моторница двете сенки — на жената и на момчето — се сляха в една. Моторницата отново се обърна с носа на север. Двигателите изреваха.
— Но какво прави тя? — каза Салазар. — Не може да го отведе! Това не е… Не мога да си затворя очите! Трябва да докладвам за това проклето хлапе!
— Можеш да си затвориш очите — каза Изриъл, който отново усещаше вкуса на кръв, но устата му не беше толкова пълна, колкото преди. Това добър знак ли беше, или лош?
— Не, не мога. Той е дете.
— Ти също си била дете. Била си на четиринайсет, когато са те качили на онази лодка. — Той посочи към своята моторница, чийто корпус стържеше в скалите.
Салазар се поколеба.
— Решението не е наше. Баща му може да е боклук, но ще тръгне да го търси.
— Не, няма. Той е мъртъв.
Тя се извърна и го зяпна.
— Той е горе, в къщата на Пърсел — каза Изриъл. — Мъртъв е от няколко часа. Имах други грижи, та не се сетих да ти кажа.
Вятърът обърна косата ѝ върху лицето, тя я отметна с длан и се взря в очите му, сякаш така думите му щяха да имат повече смисъл.
— Господи, видя ли как тичаше това дете? — каза Изриъл. — Видя ли го?
— Да. — Тя се приближи до него и коленичи. — Трябва да те отведем колкото се може по-бързо оттук.
— Добре съм.
— Пайк, ти си всичко друго освен добре.
— Прибра ли колието?
— Не. Тя го даде на теб.
О, да, наистина. Той бръкна в джоба си да го търси, но Салазар разтвори полека ръката му и го взе оттам. През цялото време го бе стискал в дланта си.