— Тук няма сигнал — каза той. — Ще ти трябва радиостанция.
Когато Салазар посегна към радиостанцията на колана си, той протегна ръка и я спря.
— Хей — каза той.
— Какво?
— Видя ли го как скача това хлапе?
— Да, разбира се.
Тя откачи радиостанцията от колана и я прехвърли в другата си ръка, за да държи неговата. Беше мил жест. Той си помисли да ѝ го каже, но не се реши. Искаше най-напред да ѝ каже важното.
— Това беше красиво — каза той. — Когато детето скочи…
Тя не му отвърна. Говореше по радиото. Изриъл усещаше морето под себе си, което трябваше да му се види смущаващо, защото беше на сушата, но вместо това му действаше успокоително, напомняше му за първата лодка, която бе притежавал като момче. Чувстваше докосването на водата и аромата на дървени стърготини от работилницата на дядо си. Стърготините изместиха миризмата на кръв и той беше благодарен за това. Затвори очи, вдиша уханието на кедрово дърво и усети движението на морето под себе си. То го носеше без усилие и едва ли не нежно, интимно, което беше изумително, защото Изриъл беше толкова малък, а морето толкова огромно и въпреки това то се отнасяше с него като със стар познайник.
Той се полюляваше на вълните, вдишваше миризмата на стърготини и когато чу гласа на Салазар да го вика по име, се усмихна, припомняйки си как Лаймън Ранкин бе тичал по скалите и как бе скочил, как бе отказал да се подчини на земното притегляне.
— Това беше красиво — каза отново той. — Когато то скочи, Джен… беше красиво.
Знаеше, че тя е съгласна с него, макар да не чу отговора ѝ. Вече не чуваше нищо, защото топлите вълни го обгръщаха отвсякъде, разлюлени от вятъра с дъх на кедър. Но какво от това? Той не се нуждаеше от нейния отговор. Не се нуждаеше от ничий отговор.
Неговата история беше разказана.
61
Денят се раждаше от черната нощ, обвит в сива мъгла, когато Лаймън и Секира потопиха полицейската моторница в червеникавата светлина на зората.
Тя не бе подгънала крак цяла нощ. Остана права зад руля, взряна в морето, в навигационната система, в Лаймън. Той стоеше до нея, докато ритмичното полюляване на лодката и приглушеното боботене на двигателите го унесоха, и тогава заспа, облегнат на нея, поклащайки глава в такт е лодката. Когато се събуди, беше още пълен мрак и наоколо нямаше нищо освен море.
Индикаторът за горивото на бордното табло показваше 1/8 резервоар.
Паднаха на 1/16 — той знаеше, защото беше преброил чертичките на циферблата — когато първите отблясъци на зората ги посрещаха в мъгла. Секира не бе докоснала лоста за газта. Движеха се може би с три четвърти от максималната скорост. Не е пълна мощност, за да не хабят гориво, но достатъчно бързо.
Тя разбираше от лодки.
Мъглата се беше изпълнила с отсенки на розово и златно, когато стрелката на индикатора падна на нула. Двигателите продължаваха да бръмчат.
— Свършва ни горивото — каза Лаймън.
Тя не отговори. Просто докосна ръката му и отново стисна руля с две ръце.
Изминаха няколко минути. А мили? Трудно бе да се каже със сигурност, дори да се предположи. В мъглата се чуваха чайки, но Лаймън не можеше да ги види. Индикаторът показваше ниво на горивото под 0, но продължаваха да се движат. Как бе възможно това? Как работеха двигателите при празен резервоар? Може би индикаторът не отчиташе точно или пък в маркучите от резервоара до двигателите имаше повече гориво, отколкото той можеше да предположи.
Тъй или иначе, продължаваха да порят водата.
Но едва ли задълго. Всеки момент щяха да спрат. И тогава какво?
Той наблюдаваше стрелката толкова вторачено, че си даде сметка за появата на острова не със зрението, а със слуха си, усети онази деликатна промяна в звука, която се дължеше на далечния грохот на прибоя, на морските вълни, разбиващи се в скали. Лаймън цяла нощ не бе чувал този звук, защото бяха толкова сами в мрака, че нищо не нарушаваше водната шир.
Изправи се на седалката, напълно забравил за индикатора, и погледна напред.
Мъглата още висеше във въздуха, но сред нея се виждаше остров. Високи скални стени, водещи към полегати тревисти склонове. И няколко дървета. Хамбар. Още един, може би два, или това май беше къща? Той не можеше да различи очертанията в разреждащата се мъгла, но сред сградите като че ли имаше и нещо като дом.
Моторницата продължаваше да се движи напред с празен резервоар, когато слънцето изгря и мъглата се отдръпна като завеса, откриваща сцена.