Трябваше да намери начин да говори със Салазар. Нищо не можеше да започне, преди двамата да обсъдят нещата насаме, без диктофон на масата.
Когато чу стъпките на верандата си, той си каза, че може да е тя, сякаш я бе повикал със силата на мисълта си.
Не беше Салазар.
Беше репортерка с микрофон, а зад гърба ѝ надничаше обектив на камера.
8
Една руса жена, на чието яке се виждаше емблемата на „ПенБей Нюз“, се усмихна на Изриъл, когато той отвори вратата. Беше почти с неговия ръст, младолика, със слънчев загар, блеснали сини очи и перфектни зъби. Зад нея беше застанал младеж с камуфлажен костюм, ниски ботуши и широкопола шапка, сякаш бе тръгнал на сафари. Той държеше камерата.
— Господин Пайк? — каза блондинката. — Здравейте. Аз съм Мадисън Купър от екипа на „ПенБей Нюз“. Местна телевизионна станция сме, но днес предаваме за националните мрежи. Сериозна работа, а?
Каза го сякаш на шега, широко усмихната; зъбите ѝ бяха бели като килима на „Мерео“, а устните ѝ — алени като кръвта по него.
Камерата записваше. Личеше си по червената лампичка.
Защо всички записващи устройства бяха с червени лампички? Нещо като последно предупреждение за глупаците, решили да говорят пред тях. Спри, предупреждаваше лампичката, но точно тогава повечето хора започваха да говорят.
— Не бихме желали да ви се натрапваме, нито да ви отнемаме повече време, отколкото е необходимо, уверявам ви — каза Мадисън Купър. — Но разбирам, че вие сте човекът, открил онази ужасна сцена на…
— Не мога да говоря за това — каза Изриъл, като се опитваше да гледа в нея, а не в камерата.
— Напълно ви разбирам. Бихте ли ми направили услуга да кажете поне едно „без коментар“, за да ви заснемем? Доста път сме били дотук.
Широката усмивка не слизаше от лицето ѝ.
— Това ли искате само? — каза той. — Да кажа „без коментар“?
— Ще ви бъда благодарна, ако кажете и повече.
— Не мога. Отнесете въпросите си към полицията.
— Разбира се. Но кажете все пак нещо в кадър, колкото да си запазя работното място.
Той вече беше в кадър. Погледна към океана и се опита да си представи, че се носи по вълните. Остани спокоен. Не ѝ казвай нищо, не я провокирай. Не привличай внимание. Имаше чувството, че се е върнал в затвора. Плавай под радара. Дръж главата си наведена надолу. Оцелей.
— Ще ви дам исканото едно изречение — каза той. — Но не повече.
— Благодаря ви. — Тя го докосна леко по ръката с върховете на пръстите си, извърна се към камерата, разтърси косите си, изправи рамене и обля оператора с професионалната си усмивка. Може би затова той се беше облякъл като за сафари — за да се пази от палещите лъчи на усмивката на Мадисън Купър.
— Днес се намираме на остров Салвейшън Пойнт заедно с Изриъл Пайк, човека, открил зловещата сцена.
Докато казваше „зловещата сцена“, тя успя все пак да потисне усмивката си. После, с подходящо мрачно изражение, се обърна към Изриъл.
— Господин Пайк, мога само да си представя колко мъчително е било за вас това преживяване. Как прекарахте нощта, успяхте ли изобщо да заспите, или всичко продължи да е един непрестанен кошмар?
Беше я подценил. Очаквал бе да го разпитва за местопрестъплението и тогава щеше да я насочи към полицията. Но от полицията не можеха да ѝ отговорят как е спал, а да каже „без коментар“ на такъв добронамерен въпрос би прозвучало грубо и гневно.
— Това е истинска трагедия — каза той.
— Ужасна трагедия — съгласи се с печален тон тя. — А ние знаем, разбира се, че вие държите всякакви описания на онова, което сте видели на борда на „Мерео“, да дойдат от полицията, но все пак се питам, в чисто човешки план, дали преживяното ви се е отразило по-силно с оглед на болезнената цена, която сте платили за подобно престъпление в собствения си живот.
Той отвори уста, готов да я попита що за подвеждащ въпрос е това, но се сети за проклетата червена лампичка на камерата. Срещна погледа ѝ и прочете в очите ѝ искрица на наслада. Очите ѝ казваха: Видя руса коса, слънчев загар и бели зъби и ме подцени, нали? Е, сега се усмихни на камерата, приятел, защото съм те стиснала за топките и целият свят ни гледа.
— Господин Пайк? — подкани го тя.
Той премести поглед от нея към камерата. Навлажни устните си с език и каза:
— Моята история няма никакво значение днес. Надявам се мислите ви да са със семействата на жертвите. Там им е мястото.
Доста добре изпълнено. Не се хвана на въдицата ѝ, не показа гняв.
— Вие също сте изпитали онова, през което преминават тези семейства в момента. Работилницата за лодки на дядо ви е била емблематична местна забележителност, а баща ви е бил почитан член на риболовната гилдия на острова. Аз…