Понякога от затворена врата има полза най-вече човекът отвън.
В салона имаше отлично зареден бар, заобиколен от тапицирани с бяла кожа кресла. Махагоновите акценти блестяха. Когато следователите го попитаха какво си е помислил в този момент, той им отговори честно: помислил си е, че е виждал такова скъпо дърво само веднъж през живота си, докато е помагал да се боядиса една вила. Дървото в нея беше череша, а не махагон, но сияеше като булка в сватбения ѝ ден. Никога не бе виждал такова нещо нито преди, нито след това, докато не влезе в салона на „Мерео“.
Първият труп се беше свлякъл на пода до масата за хранене. Беше на мъж по черна риза с къс ръкав и зелен панталон, прострелян в главата. Той би трябвало мигновено да погълне вниманието на Изриъл, но единствената му мисъл през тези няколко секунди беше за съсипания килим. Беше бял, блестящо бял като прясно навалял сняг, ала вече безвъзвратно съсипан. Толкова много кръв. Рубиненочервени капки, примесени с тъмни струи като от машинно масло. Този килим нямаше изпиране. Тук бе убит човек, но в продължение на един безкраен миг въпросът, който вълнуваше Изриъл, бе: кой, по дяволите, слага бял килим в яхта? После реалността го връхлетя като мощна, обагрена в червено приливна вълна и погледът му се фокусира върху убития.
Беше мускулест, с късо подстригана руса коса, може би около четиресетгодишен. Трудно бе да се каже, защото голяма част от лицето му липсваше. Куршумът, причинил смъртта му, беше изстрелян от близко разстояние. Зад него, върху онзи бял килим, около мраморни масички бяха наредени канапета. Конзолните маси до стената имаха дръжки на чекмеджетата във формата на лъвски глави, стиснали в челюстите си хромирани халки. Масата, заредена с чинии от фин порцелан и кристални чаши, беше заобиколена от столове с високи облегалки. Пред всяко място бяха поставени по четири чаши. Изриъл попита и за това впоследствие. Казаха му, че едната била за вода, а останалите три за вино. Бяло, червено и шампанско.
„Чашите бяха с различна форма“, отбеляза недоумяващо той.
„Точно така, различни трябва да са“.
Кой да ти знае?
Той прекрачи трупа. В другия край на пищния салон едно стълбище с полирани парапети водеше към каютите под палубата. Тръгна нататък; стъпваше върху белите части от килима и избягваше кръвта, като дете, твърдо решено да не настъпи нито една фуга между плочите на тротоара.
„Защо продължихте навътре, след като видяхте първия труп?“ — попитаха го следователите.
„За да броя“, отвърна той.
Отговорът му ги изненада. Вероятно бяха очаквали да каже нещо като „за да потърся оцелели“ или „понеже бях в шок“.
Второто може би щеше да е вярно, но първото не. Съзнанието му бавно възприемаше онова, което тялото му вече знаеше. На борда на „Мерео“ нямаше оцелели.
Той бе дошъл, за да преброи труповете.
Откри двама мъже в една от каютите за гости. Поради кървавите следи предположи, че са убити другаде, а после са довлечени тук. Бяха голи и спихнатите им членове се белееха между изцапаните с кръв бедра. И двамата простреляни в корема. Един мъж с бледорозова спортна риза и смъкнат до глезените панталон лежеше в коридора между каютите; прострелян в гърдите. Ивици засъхнала кръв се виеха по пода като следи от парцал на мързелива чистачка.
Изриъл си каза, че по-голямата част от убийствата са извършени между салона и стълбището за долния етаж. Едва си поемаше дъх, камо ли да мисли как е изглеждало това място, когато мъжете са били живи. Въпреки обширното пространство и големите прозорци, през които се виждаше яркосиньото море, той се почувства като в капан; отново го обзе онова клаустрофобично чувство, което не бе изпитвал, откакто излезе от затвора. Може би затова мина известно време, преди да открие трупа в душкабината; трудно му бе да се ориентира сред многото помещения в извитите коридори — и всичко това на една яхта.
Мъжът в душкабината беше прострелян в главата; облицованите с плочки стени бяха облени в кръв. Беше напълно облечен, явно се бе скрил там. Безуспешно.
Петима.
Намери каютите на екипажа — тесни, спартански обзаведени, с двуетажни койки вместо с двойни легла. Бяха празни. Качи се на палубата, където откри друга жертва на не повече от трийсет, тъмнокож, с униформа на член на екипажа, застрелян в гръб. По кървавите следи си личеше, че е побягнал от салона.
Шестима.
Изриъл влезе в кабината. Там намери още един мъж в униформа. През раната на врата му се виждаха белезникави сухожилия. В ръката си още стискаше микрофона на радиостанцията.