— Разбира се — каза Изриъл. — На завет.
Влязоха, той затвори вратата, отиде в кухнята и седна на масата. Стърлинг и Салазар заеха двата стола срещу него, като Стърлинг измъкна диктофон и го постави на масата, а Салазар — бележник и химикалка. Изриъл погледна към диктофона и бележника, като си напомняше, че не е направил нищо лошо — във всеки случай не и на яхтата. Това беше единственото, което имаше значение. На света нямаше човек, който би повярвал, че Изриъл Пайк се е качил на някаква луксозна яхта и е изпозастрелял седем богати знаменитости. Е, да речем, петима богати знаменитости и двама души обслужващ персонал.
Не, никой не би повярвал на такова нещо. Но въпреки това сърцето му биеше като чук.
— Не искаме да ви караме да повтаряте като папагал едно и също нещо, както вчера — каза Салазар.
— Мисля, че всичко вече го имате записано на видео, но ако трябва, ще го кажа пак.
— Той е професионалист в отношенията си с полицията — каза Стърлинг на Салазар.
Изриъл не откъсваше поглед от него.
— Вероятно има предвид, че съм лежал петнайсет години в щатския затвор в Саут Томастън. По обвинение в убийство, признах се за виновен в непредумишлено. Но подозирам, че вие сте в течение на всичко това.
— Петнайсет години са много за непредумишлено.
— И на мен ми се сториха много.
— Петнайсет излежани ще рече, че присъдата е била трийсет. Не ми звучи справедливо.
— Присъдата беше двайсет.
— Защо ви добавиха години?
— Заради няколко сбивания — каза Изриъл. — В затвора се случват такива неща.
— Особено на хора, които не могат да контролират гнева си — обади се Стърлинг. — Чувам, че си счупил на три места крака на някакъв мъж. Яко сбиване ще да е било.
Изриъл не си даде труда да го погледне, не поясни, че въпросната вечер са му се нахвърлили трима мъже, единият въоръжен с нож, другите двама с парчета от алуминиева дръжка на метла, подострени като копия.
— Кого сте убили? — попита Салазар, като го фиксираше с поглед, сякаш не знаеше отговора.
— Баща ми. Брата на Стърлинг. Този конфликт на интереси имаше предвид той. Нека запишем това на диктофончето ви, след като нямате нищо против да ползвате моя чичо като служител за връзка.
Салазар не реагира.
— Тук ли сте израснали?
— Да. Майка ми е умряла в годината на раждането ми. Баба ми и дядо ми свършиха голямата част от работата по отглеждането ми, понеже баща ми повечето време беше на вода. Аз на практика израснах в работилницата за лодки. Това навремето беше голям бизнес за острова. Сградата още си стои. Празна, както повечето неща тук, но се вижда.
— Кога напуснахте?
— Когато навърших осемнайсет, се преместих да живея на континента.
— Защо?
— Бяха затворили Ничията зона, онези оспорвани води между Щатите и Канада, което означаваше, че риболовът отмира като поминък. Тогава дядо ми умря буквално, след което, предполагам, съм искал да заживея по нов начин.
— И как ти се развиха нещата? — попита Стърлинг.
Изриъл го погледна.
— Какво целиш с този въпрос?
— Отговори и ще ти кажа.
Изриъл отново се обърна към Салазар:
— Борех се с моите си проблеми. Алкохол, дрога. Не желаех да живея на острова, но не знаех как да живея където и да било другаде. Бях израснал в различна култура, та…
— Културата, значи — прекъсна го Стърлинг. — Това бил проблемът. Досега не знаех чия е вината. Оказа се, че била на културата.
Изриъл нито за миг не отмести погледа си от Салазар.
— Върнах се, за да прекараме едно лято с баща ми, но се скарахме, аз го ударих и той умря. Стърлинг ме арестува и ме вкараха в затвора. Предполагам, че му е забавно да ме кара да преживявам всичко отначало, но не виждам как това ще ви помогне да разкриете какво се е случило с онези хора на яхтата.
Салазар почука с химикалката си по бележника, като го гледаше изучаващо.
— Имате ли нещо против да запаля лампата? — попита тя.
Прозорците на кухнята гледаха на запад и утринното слънце не влизаше през тях; лъчите му проникваха само през прозореца на дневната, но не достигаха до кухнята.
— Нямам лампи — каза Изриъл.
— Не си си пуснал електричеството? — попита невярващо Стърлинг.
— Още не.
— Ти се върна преди… колко? Три месеца?
— Почти.
— Не каза ли, че тази сутрин си слушал радио? — Стърлинг имаше вид на котка, която се готви да скочи върху жертвата си; ако имаше и котешки уши, щеше да ги е изпънал назад.
— Съществуват едни неща, които съхраняват електричество в себе си — каза Изриъл, като очерта неголям правоъгълник с пръстите си. — Викат им батерии. Оглеждай се, ослушвай се, може скоро да стигнат и до теб.