Никълъс Спаркс
Един ден, един живот
На Кейти, която ме направи най-щастливия мъж на земята, когато се съгласи да се омъжи за мен.
Пролог
Питам се възможно ли е наистина човек да се промени. Или пък характерът и навиците очертават неизменните граници на живота ни?
Средата на октомври 2003 година е и аз размишлявам над тези въпроси, наблюдавайки как една мушица неистово кръжи около лампата на верандата. Сам съм навън. Съпругата ми Джейн спи на горния етаж и не се разбуди, когато се измъкнах от леглото. Късно е, полунощ дойде и отмина, а във въздуха се долавя свежа мразовита жилка, която обещава ранна зима. Облечен съм с плътен памучен халат и макар да смятах, че ще успее да ме предпази от хладината, забелязвам, че ръцете ми треперят, преди да ги пъхна в джобовете.
Над главата ми звездите са като сребърни точици по катранено платно. Откривам Орион и Плеядите, Голямата мечка и Северната корона и си казвам, че би трябвало да ме вдъхновява съзнанието, че не просто наблюдавам звездите, а се взирам в миналото. Съзвездията греят със светлина, излъчена преди еони, и аз очаквам да ме споходи нещо — словата, които би използвал поет, за да озари загадките на живота. Но нищо не идва.
Не се учудвам. Никога не съм се смятал за сантиментален човек и жена ми несъмнено ще се съгласи, ако я попитате. Не се прехласвам безпаметно по филми и пиеси, никога не съм бил мечтател и ако изобщо се стремя да овладея нещо до съвършенство, това са правилата на Данъчната служба и законите. По-голяма част от моите дни и години, откакто съм адвокат по вещно право, преминават в компанията на хора, които се подготвят за смъртта си, и допускам, че поради това някои биха определили живота ми като не особено смислен. Дори да са прави обаче, какво бих могъл да сторя? Не си търся оправдания, никога не съм го правил, и се надявам към края на моята история да погледнете по-милостиво на тази особеност на характера ми.
Моля, не ме разбирайте погрешно. Може и да не съм сантиментален, но не съм напълно лишен от емоции и на моменти ме обзема дълбоко смайване. Най-често вълнението ми предизвикват простички неща — гигантските секвои в Сиера Невада, например, или гигантските вълни, които се разбиват в нос Хатерас и запращат солена переста пяна към небето. Миналата седмица усетих как гърлото ми се стяга, когато видях едно момченце да се пресяга и да хваща ръката на баща си, докато двамата крачеха по тротоара. Има и други неща: понякога губя представа за времето, докато съзерцавам небе, изпъстрено с гонени от вятъра облаци, а чуя ли гръмотевица, винаги заставам на прозореца и се оглеждам за светкавицата. Когато следващата ослепителна мълния озари небето, често установявам, че ме изпълва копнеж, макар да не мога да определя какво липсва в живота ми.
Казвам се Уилсън Луис и ще ви разкажа историята на една сватба. Двамата с Джейн сме заедно от трийсет години, но май трябва да започна с признанието, че всеки друг знае за брака повече от мен. Нищо не можете да научите, ако ми поискате съвет. По време на брака си бях себичен, твърдоглав и безмозъчен като златна рибка и ме боли от това прозрение. Да, като обръщам поглед назад, се убеждавам, че поне едно нещо съм направил, както трябва — обичах жена си през всички години, които прекарахме заедно. Едва ли си струва да споменавам този подвиг, но трябва да знаете следното — по едно време бях сигурен, че съпругата ми не изпитва същото към мен.
Разбира се, всички бракове преминават през подеми и спадове и според мен това е естествената последица от решението на двойките да остават заедно дълго време. С жена ми преживяхме смъртта на двамата ми родители и на един от нейните, а също и болестта на баща й. Местили сме се четири пъти и макар да съм успял в професията си, направих много жертви в нейно име. Имаме три деца и макар че нито един от двама ни не би заменил преживяването да си родител с богатствата на Тутанкамон, безсънните нощи и честите посещения в болницата, когато децата бяха малки, изтощаваха и Джейн, и мен и често ни смазваха. От само себе си се разбира, че годините на техния пубертет са нещо, което не бих желал да преживея отново.
Всички тези събития посвоему създават напрежение и когато двама човека живеят заедно, напрежението е двустранно. Убеден съм, че това е едновременно блаженството и прокобата на брака. Блаженство, понеже има отдушник за всекидневното житейско натоварване, и прокоба, тъй като отдушникът е човек, когото силно обичаш.
Защо го споменавам? Искам да подчертая, че по време на всички тези събития нито за миг не съм се усъмнил в чувствата към съпругата си. Да, имаше дни, когато избягвахме да се поглеждаме на масата за закуска, но въпреки това не съм се съмнявал в нас. Няма да е честно да твърдя, че не се питах какво би било, ако се бях оженил за друга, но през всичките ни години заедно нито веднъж не съжалих, че съм избрал нея и че тя е избрала мен.