За щастие състоянието на Ной продължаваше да се подобрява и в началото на август годината на забравената годишнина наближаваше края си. Бях отслабнал с почти десет килограма, откакто бях започнал разходките си из квартала, и си бях създал навика всеки ден да минавам през пощенската кутия, за да вземам нещата, които настойчиво събирах от други хора. Работех над специалния си проект, докато бях в кантората, за да го пазя в тайна от Джейн. Освен това бях решил да си взема две седмици отпуск около нашата трийсета годишнина — най-дългата ми почивка от работа — с намерението да прекарам времето с Джейн. Като се има предвид какви ги бях свършил предишната година, исках тази годишнина да остане паметна.
И тогава, на 15 август, в петък вечерта — първата вечер от отпуска ми и точно осем дни преди нашата годишнина — се случи нещо, което двамата с Джейн никога няма да забравим.
И двамата си почивахме в дневната. Аз седях в любимото си кресло и четях биографията на Теодор Рузвелт, а съпругата ми прелистваше някакъв каталог. Неочаквано през входната врата нахлу Ана. По онова време тя още живееше в Ню Бърн, но неотдавна беше внесла депозит за апартамент в Роли и щеше да се премести след няколко седмици, за да бъде с Кийт през първата година от специализацията му в медицинския колеж Дюк.
Беше горещо, но Ана беше облечена с черно. И двете й уши бяха пробити на две места, а червилото й ми изглеждаше прекалено тъмно поне с няколко тона. Вече бях започнал да привиквам с готическите особености на характера й, но когато седна срещу нас, за пореден път забелязах колко много прилича на майка си. Лицето й беше поруменяло и тя стисна ръце в скута си, сякаш се опитваше да се овладее.
— Мамо, татко, имам да ви казвам нещо.
Джейн се поизправи и остави каталога. По тона на Ана отсъдих, че предстои нещо важно. Дъщеря ни се бе държала така за последен път, когато ни осведоми, че ще живее заедно с Кийт.
Знам, знам. Тя беше голяма, какво можех да направя?
— Какво има, скъпа? — попита Джейн.
Ана погледна първо Джейн, после мен, отново Джейн и си пое дълбоко въздух.
— Ще се омъжвам — оповести тя.
Убедих се, че децата живеят само заради удоволствието от това да стъписват родителите си. Новината на Ана не беше изключение.
Всъщност всичко свързано с това да имаш деца е стъписващо. Обикновено хората се оплакват, че първата година от брака е най-трудната, но за двама ни с Джейн това не беше вярно. Не беше най-трудна и седмата година, тази на евентуалните търкания.
Не, с изключение може би на последните няколко, за нас най-трудни бяха годините след раждането на децата ни. Съществува неправилно схващане, особено сред младите двойки, на които им предстои да имат деца, че първата година от живота на детето прилича на реклама по „Холмарк“, пълна с гукащи бебета и спокойни, усмихнати родители.
Всъщност жена ми и досега нарича онзи период „омразните години“. Разбира се, казва го шеговито, но силно се съмнявам, че би желала да ги преживее отново, аз също не искам.
Под „омразни“ Джейн има предвид следното: на моменти на практика всичко й ставаше омразно. Мразеше как изглежда и как се чувства. Мразеше жените, които нямаха болки в гърдите, и жените, които все още се побираха в дрехите си. Мразеше омазнената си кожа и пъпките, които й се появиха за пръв път след пубертета. Но най-силният й гняв бе предизвикан от недоспиването и впоследствие нищо не я дразнеше повече от разказите за майки, чиито бебета спели като ангелчета през нощта само броени седмици след изписването си от родилния дом. Всъщност Джейн мразеше всеки, който имаше възможност да спи повече от три последователни часа, а на моменти ми се струваше, че мрази дори мен за всичко това. В крайна сметка, не можех да кърмя и поради претовареността си в адвокатската кантора нямах друг избор, освен понякога да спя в стаята за гости, за да мога все пак да съм работоспособен на следващия ден. Макар да съм сигурен, че Джейн схващаше всичко това с разума си, често изглеждаше другояче.
— Добро утро — поздравявах я аз, когато влизаше в кухнята, олюлявайки се. — Как спа бебето?
А вместо да ми отговори, тя само въздишаше нетърпеливо и се отправяше към кафеварката.
— Често ли става? — питах колебливо.
— Ти не би издържал и една седмица.
И като по даден знак бебето ревваше. Джейн скръцваше със зъби, стоварваше чашата с кафето си на масата и добиваше изражение на човек, който се чуди защо Бог го ненавижда толкова.
С течение на времето се научих, че е по-добре нищо да не казвам.