Бях се преместил заради нея, но не мога да кажа, че съжалявам за решението си. Ню Бърн може и да няма университет или изследователски парк, но онова, което не му достига като големина, наваксва с физиономия. Намира се на около сто и четирийсет километра югоизточно от Роли, насред низина, оградена от борови гори и мудни широки реки. Леко солените води на река Нюс опират в покрайнините на градчето и сякаш променят цвета си почти напълно — от тъмносиво на зазоряване до синьо през слънчевите следобеди, а после в кафяво, когато слънцето започне да залязва. Нощем реката е въртоп от разтопен въглен.
Кантората ми е в центъра на града близо до историческия квартал и следобед понякога се разхождам покрай старите къщи. Ню Бърн е основан през 1710 година от швейцарски и унгарски заселници, което го прави втория най-стар град в Северна Каролина. Когато се преместих тук, голяма част от историческите сгради бяха порутени и изоставени. През изминалите трийсет години това се промени. Един по един старите собственици започнаха да реставрират домовете и да възвръщат някогашния им блясък, а когато днес човек се разхожда по тротоара, остава с усещането, че обновлението е възможно на най-неочаквани места и в най-неочакван момент. Почитателите на архитектурата ще открият ръчно духано стъкло по прозорците, старинни месингови панти и брави по вратите и ръчно гравирана ламперия, която се съчетава прекрасно с чамовите, дюшемета вътре. Към тесните улички гледат изящни веранди и навяват спомени за отминали времена, когато хората са сядали навън привечер, за да се поразхладят от случаен порив на вятъра. Дъбове и кучешки дрян засенчваха улиците, всяка пролет цъфтяха хиляди азалии. С две думи, това е едно от най-красивите места, които съм виждал.
Джейн е отгледана в покрайнините на града в някогашна плантация, построена преди близо двеста години. Ной възстановил къщата в годините след Втората световна война — пипал изключително прецизно и подобно на много исторически къщи в града, домът на Джейн бе съхранил величествеността си, която нарастваше с времето.
Понякога ходя в стария дом. Отбивам се след работа или на път за магазина, друг път отивам специално. Това е една от тайните ми, понеже Джейн не знае, че го правя. Макар да съм сигурен, че не би имала нищо против, изпитвам тайно удоволствие да осъществявам тези посещения сам. Когато се отбивам тук, се чувствам едновременно загадъчен и приобщен, понеже вече знам, че всички имат тайни, включително жена ми. Съзерцавайки дома й, се питам каква ли е нейната тайна.
Само един човек знае за посещенията ми. Казва се Харви Уелингтън и е чернокож мъж на моята възраст, който живее в обшита с дъски малка къща в съседния имот. Няколко членове на семейството му са живели тук от началото на века, а знам, че самият той е свещеник в местната баптистка църква. Винаги е бил близък с всички в семейството на Джейн, най-вече със самата нея, обаче откакто Ной и Ели се преместиха в „Крийксайд“, общуването ни в по-голямата си част се сведе до картичките за Коледа всяка година. Виждал съм го да стои на хлътналата веранда на къщата си, когато ходя дотам, но е далеч и не мога да разбера какво си мисли, когато ме вижда.
Рядко влизам в къщата на Ной. Откакто двамата с Ели се преместиха в „Крийксайд“, прозорците са обковани, мебелите са покрити и приличат на призрачни фигури от деня на Вси светии. Предпочитам да се разхождам наоколо. Крача по чакълестата алея, минавам покрай оградата и докосвам коловете, отивам зад къщата, недалеч, от която минава реката. Тук тя е по-тясна, отколкото в центъра на града и понякога водата е напълно неподвижна, като огледало, което отразява небето. Понякога спирам в края на пристана, съзерцавам отражението на небето във водата и слушам как ветрецът шумоли в листата над главата ми.
Друг път заставам под дървената решетка, която Ной направил след сватбата си. Ели обичаше цветя и Ной беше посадил розова градина във формата на концентрично разположени сърца, които се виждаха от прозореца на спалнята и ограждаха изискан фонтан на три нива. Освен това беше поставил прожектори, за да може цветята да се виждат дори в тъмното, и ефектът беше поразителен. Ръчно гравираната решетка отвеждаше до градината и понеже Ели рисуваше, и решетката, и градината се появяваха на много от картините й — картини, които макар и красиви, кой знае защо винаги внушаваха и лека тъга. Розовата градина вече беше неподдържана и обрасла, решетката бе остаряла и напукана, но все още се вълнувам, когато се изправя пред тях. Както и в работата си по къщата, Ной се беше постарал да направи неповторими и решетката, и градината. Често се пресягам и плъзвам пръст по дърворезбата или просто се любувам на розите, вероятно с надеждата да попия от дарбите, които все ми се изплъзват.