Идвам тук, защото мястото е специално за мен. В крайна сметка тук за пръв път осъзнах, че съм влюбен в Джейн, и макар да знам, че тази любов промени живота ми към добро, трябва да призная, че все още недоумявам как точно се случи.
Докато изпращах Джейн до колата й в онзи дъждовен ден през 1971 година, определено не възнамерявах да се влюбвам в нея. Почти не я познавах, но докато стоях под чадъра и я наблюдавах как потегля, изведнъж се почувствах сигурен, че искам да я видя отново. Часове по-късно думите й продължаваха да звучат в главата ми, докато учех.
Всичко е наред, Уилсън. На мен пък това ми харесва, бе казала тя.
Не можех да се съсредоточа, затова оставих книгата и се надигнах от бюрото. Нямах нито време, нито желание за връзка и след като се поразходих из стаята и обмислих напрегнатия си график — както и желанието си да бъда финансово независим — реших да не ходя повече в кафенето. Не беше лесно решение, но пък беше правилното, казах си, и спрях да размишлявам повече по тази тема.
Следващата седмица учех в библиотеката, но ще излъжа, ако кажа, че не виждах Джейн. Всяка вечер си припомнях кратката ни среща: нейната буйна дълга коса, напевния й глас, търпеливия й поглед под дъжда. И колкото повече се мъчех да не мисля за нея, толкова по-силни образи ме връхлитаха. Разбрах, че решимостта ми няма да издържи още една седмица, и в неделя сутринта се пресегнах към ключовете на колата.
Не отидох в кафенето, за да я поканя на среща. Отидох по-скоро за да си докажа, че не става дума за нищо повече от моментно увлечение. Тя е най-обикновено момиче, казвах си, и когато я видя отново, ще разбера, че не е нищо специално. Почти се бях убедил в това, когато паркирах колата.
Както обикновено, заведението беше претъпкано и аз си проправих път през група мъже, които си тръгваха, към обичайното си сепаре. Масата беше избърсана неотдавна, седнах и я подсуших с хартиена салфетка, преди да отворя учебника си.
С наведена глава разлистих до съответната глава, но изведнъж усетих, че тя се приближава. Престорих се, че не съм забелязал кога е спряла до масата, но щом вдигнах поглед, установих, че това не е Джейн. По-голямо момиче бе сложило престилката й и беше пъхнало молив зад ухото си.
— Желаете ли кафе днес? — попита. Държеше се енергично и уверено, което подсказваше, че вероятно работи тук от години, но защо тогава не я бях забелязал.
— Да, ако обичате.
— Връщам се след минутка — изчурулика тя и остави меню на масата. Щом се отдалечи, огледах заведението и забелязах Джейн да носи чинии от кухнята до няколко маси в далечния край на заведението. Наблюдавах я известно време, чудейки се дали е забелязала, че съм дошъл, но тя беше съсредоточена в работата си и не поглеждаше към мен. Отдалеч не виждах нищо вълшебно в стойката или в движенията й, затова въздъхнах с облекчение, убеден, че съм се отърсил от странното увлечение, което толкова ме измъчваше напоследък.
Кафето ми пристигна, поръчах си нещо за хапване. Отново се вглъбих над учебника и успях да прочета половин страница, преди да чуя гласа й:
— Здравей, Уилсън.
Джейн се усмихна, когато вдигнах поглед.
— Не те видях миналия уикенд — продължи тя преспокойно. — Реших, че съм те изплашила.
Преглътнах, неспособен да продумам, понеже си мислех, че е дори по-хубава, отколкото си спомням. Не знам колко време я гледах, без да продумам, но явно е било достатъчно дълго, понеже по лицето й се изписа загриженост:
— Уилсън? Добре ли си?
— Да — отговорих, но странно защо не се сещах какво да добавя.
След миг тя кимна озадачена:
— Ами… добре. Съжалявам, че не те видях да влизаш. Щях да те накарам да седнеш в моя сектор. Ти си най-редовният ми клиент.
— Да — изръсих отново. Съзнавах, че отговорът ми е безсмислен, но изглежда в нейно присъствие бях в състояние да изричам само тази дума.
Тя почака да кажа още нещо и понеже не го направих, прочетох леко разочарование по лицето й.
— Виждам, че си зает — кимна към книгата ми. — Исках просто да те поздравя и да ти благодаря отново, че ме изпрати до колата ми. Приятна закуска.