След като Ана си тръгна, Джейн седна на дивана и се загледа към плъзгащата се стъклена врата. Не успях да разгадая изражението й, но преди да успея да попитам за какво си мисли, тя внезапно стана и излезе. Знаех, че вечерта й е подействала като шок, затова отидох в кухнята и отворих бутилка вино. Джейн не си падаше по алкохола, но от време на време пийваше по чаша вино, а аз реших, че днес е такъв ден.
Запътих се към платформата с чаша в ръка. Навън нощта бе изпълнена с квакането на жаби и цвърченето на щурци. Луната още не беше изгряла и на другия бряг на реката виждах жълтеникавите светлини на къщите отсреща. Беше излязъл ветрец и чувах тихото подрънкване на вятърния звънец, който Лесли ни подари миналата Коледа.
Само този звук нарушаваше тишината. На бледата светлина на верандата профилът на Джейн приличаше на гръцка статуя и отново се удивих колко много прилича тя на жената, която видях за пръв път толкова отдавна. Любувах се на високите й скули и на плътните устни и се радвах, че дъщерите ни приличат повече на нея, отколкото на мен. Сега, когато едно от момичетата ни се женеше, очаквах цялата да сияе. Когато наближих обаче, смаян установих, че Джейн плаче.
Поколебах се в края на платформата, понеже се питах дали е редно да й натрапвам присъствието си. Преди да се отдръпна обаче, Джейн ме усети и погледна през рамо.
— О, здравей — подсмръкна тя.
— Добре ли си?
— Да. — Замълча и поклати глава. — Тоест не. Всъщност не съм сигурна как се чувствам.
Приближих се до нея и поставих чашата на парапета. В тъмнината виното приличаше на нефт.
— Благодаря — каза тя. Отпи глътка и въздъхна дълбоко, после зарея поглед над водата.
— Съвсем в стила на Ана — отбеляза. — Не би трябвало да се изненадвам, но въпреки това… — Гласът й заглъхна, тя остави чашата.
— Нали харесваше Кийт? — попитах.
— Така е — кимна тя. — Но една седмица? Не знам откъде й хрумват такива неща. След като е решила да прави подобно нещо, не разбирам защо просто не му пристане и точка.
— Да не би да предпочиташ да го беше направила?
— Не, щеше да ме вбеси.
Усмихнах се. Джейн винаги беше честна.
— Просто трябва да свърша адски много неща — продължи тя, — а нямам представа как ще успеем. Не твърдя, че сватбата трябва да е в балната зала на „Плаза“, но поне фотограф можеше да наеме. Или пък да покани приятелите си.
— Нали се съгласи да го направи?
Джейн се поколеба и каза, подбирайки внимателно думите:
— Според мен просто не си дава сметка колко често ще си спомня деня на сватбата си. Държи се така, сякаш това изобщо не е важно.
— Винаги ще си го спомня, независимо как ще премине — възразих меко.
Джейн затвори очи за един дълъг миг.
— Не разбираш — увери ме тя.
И макар да не каза нищо повече, знаех какво има предвид.
Беше просто — Джейн не искаше Ана да допусне нейната грешка.
Съпругата ми съжаляваше за начина, по който се оженихме. Аз настоявах да сключим брак така и макар да поемам отговорността, родителите ми изиграха съществена роля за решението ми.
За разлика от преобладаващото население на страната родителите ми бяха атеисти и ме бяха отгледали в този дух. Като малък проявявах любопитство към църквата и към странните ритуали, за които четях, но за религия не говорехме никога. Нито веднъж не повдигнахме темата на вечеря и макар понякога да си давах сметка, че съм различен от другите деца в квартала, не обръщах особено внимание на това.
Вече разсъждавам различно. Смятам християнската си вяра за най-големия дар, който съм получавал. Няма да се разпростирам подробно, само ще отбележа, че обръщайки поглед назад, сякаш винаги съм усещал празнина в живота си. Годините, прекарани с Джейн, са доказателство за това. И Джейн като родителите си беше религиозна, тъкмо тя започна да ме приобщава към църквата. Купи Библията, от която четяхме вечер, отговори на първите въпроси, които се породиха у мен.
Обаче това се случи едва след като се оженихме.
Ако имаше някакво напрежение през годините, докато излизахме, причината беше моето безверие. Сигурен съм, че на моменти се е питала дали сме подходящи един за друг. Каза ми, че ако не е била сигурна, че в края на краищата ще приема Исус Христос като свой Спасител, нямало да се омъжи за мен. Знаех, че думите на Ана са събудили болезнени спомени у съпругата ми, понеже същата липса на вяра бе причината да се оженим на стълбите на съда. По онова време бях убеден, че би било лицемерно от моя страна да се оженя в църква.